автор: vavilon

Полетата са пусти, а уж е Лято. Зеленината е лъжливото човешко чувство за Битието. Влакът се клатушка като полета на хартиените вестникарски листи по поречието на видимата Реалност.
Ха! Ето! И химикалката, с която пиша е зеленикава, но сякаш след всяка гара губи част от яркостта си.
Някой отвори прозореца, задушно е. Вятърът е и мой приятел, защото размразява кълбото на Отчаянието.
Като онзи мъж, подал лицето си към полета на влака. Доверява се на цветовете. Вижда само това, което иска. О! Очите му... Те са сини, небесносини гнезда, дълбоки ядра към вселената.
Само Той ли вижда зелените, подредени като за рапорт дървета и храсти,
или и онова момче - също? Чете вестник с вицове, усмихва се и от време на време поглежда към другия прозорец. Там е Реката.
Трябва ли да са пусти полетата? Или Лятото да е като тъжен, самотен гларус?
А Реката?
" Красива гледка! " - мисли русото момиче, с гол пъп и сребро по ушите си.
Сигурно в Реката усеща огледалото на споделената Любов.
Ято черни врани пресичат хоризонта. Тунелът е наблизо!
Искам да изкрещя: " Махайте се от прозорците, Сатаната Ви дебне! "
Но устните се сковават, а гласът - потъва в пустотата на забравените ощастливени мигове. След миг влакът ще стигне до тунела. Как да прежаля загубата на онзи мъж, на симпатичното момче, на дългокосото момиче?!
Те сякаш вярват на очите си и мечтаят чрез Сърцето си.
Синевата, зеленината, поляните, реката, вятърът, птиците - са вярата им в Доброто.
... А внезапният писък на локомотива пронизва сезоните, надеждата, обичта.
Останах само Аз, гледайки колко са пусти полетата, а уж е лято...

Ана Янкова
09.06.2005