автор: sic_ness

Това е една действителна история. За един млад човек, който за теб няма значение на колко години е и как се казва. Повярвай ми след тази история няма да си спомняш тези подробности. Ела, приятелю, ела. Настани се удобно и слушай. И така…

Беше вечер. Пълнолуние. Той се прибра уморен късно и дори не вечеря. В празния му апартамент се шляеше единствено черната му котка. Сега не му се правеше нищо освен да гушне любимото си животно и да се разположи удобно в любимото си кресло пред любимия си телевизор. Макари да бе изгасено осветлението във всички стаи, на него не му бе трудно да я открие. На фона на тъмнината и шарените отблясъци на телевизора, под леглото му имаше две жълти, втренчени в него очи.
- А-а! Ето къде си бил.
Той се наведе да вземе котката изпод леглото. Тогава чу същата тази котка да измяуква от съседната стая.

…Да. За страшна история иде реч, приятелю. Няма да искаш да я чуеш по нататък. Но и няма да ме оставиш да не я разкажа, нали? Когато смъртта чука на вратата, страхът чака на задния вход…

Очите му се разшириха. Човекът се вцепени с разперени напред ръце, готов да хване животното. Или каквото там беше. Сякаш невидима сила го дръпна рязко назад. Той полетя и падна с опрян гръб в стената. Дишаше тежко. Въздух ли не му достигаше или от страха диафрагмата му блокираше? Седеше на земята с изкривено от ужас лице вперил поглед в "очите", които на свой ред го гледаха с немигащ взор. Трябваше му около секунда да се окопити и да излети от стаята. Дишайки все така дълбоко отиде в кухнята да види дали не му се е сторило, това което е чул по рано. За негов ужас котката си беше там върху пералнята и я забеляза в тъмното чак, когато чу тихото й мъркане. Той се побъркваше. Трябваше да се успокои. Влезна в банята, която сега беше светла, но това не го радваше много. Наплиска лицето си обилно с вода. Погледна в огледалото пред него. Тогава видя същите нечовешки очи. Господи, тези очи. Усети лудостта да се плъзва по ръба на съзнанието му. Тръсна силно глава. Но очите бяха по близо до него впити в гърба му, жадни за кръв.

Господ е казал "Не убивай". Ако си мислиш, че си превъзмогнал страха от тъмното, сега е моментът да объркам твоите представи. До къде бях стигнал. А, да…

Човекът сега бягаше. Както никога преди. Вече съжаляваше, че е наел такъв огромен апартамент. Коридорът ехтеше от неговите стъпки, а демоничните очи останаха някъде назад в тъмата. Блъсна се в изходната врата - спасение му. Но за негово най-голямо нещастие тя беше заключена. Заблъска по исполински здравата врата. През потока от мисли пръскащи главата му, той се сети, че има ключ в себе си. Веднага понечи да отключи, но ръцете му се тресяха така, че не можеше да го вкара в ключалката. Метален звън се чу в краката му. А всичко наоколо бе все така тъмно. Изтърва си ключовете, по дяволите! Намери ги, бързо! В този момент вратата на банята с леко скърцане се отвори. Жълтите очи прорязваха непрогледната тъма зад отворената врата.

Къде отиваш? Чакай. Не съм свършил с историята. Нали не искаш да пропуснеш края й? Както и да е. Нямаш избор…

Предпазливата лудост, ако до преди малко се беше крила в него добре заключена в клетка, сега вилнееше с пълна сила наоколо. С мъртвешко дихание от мрака зад котешките очи се появи котешка полуразложена лапа. И идваха към него. Той намери сили само да се шмугне в най-близката стая. Сви се в ъгъла. През премрежения си поглед видя задаващия се много бавно по коридора фантом. Клатейки се, с крака притиснати в гърдите, той изхлипа глухо:
- Какво искаш от мен? Махай се! МАХАЙ СЕ…!
Тогава всичко стана светло, болезнено светло. Той примижа, но бе все така ярко. Ужасна жълта светлина струеше от вън през прозорците. Макари с пердета той можеше да различи стотиците хиляди очи, втренчени в него.

Страхът е странно нещо. Този първичният. Не страхът от тъмното. От всички само страхът от високото е вроден. Странно нещо е наистина…

Бедното момче. Сега плачеше с пълна сила, с глава между колената и с ръце на тила. Клатеше се още по-бързо. С извиращите му със сълзи, силно стиснати очи, човекът не забеляза, че пулсиращата адска светлина бавно намаля. Много скоро той долови нежния шепот в ушите си.

Какво? Не ти се иска да прекъсвам сега, нали? Еми, това е! Това е краят на моята история. Питаш ме какъв е бил този шепот. Ами, това е бил гласът на здравия му разум, приятелю. Само той може да те спаси.
Сега, пък какво? Не искаш да си ходиш! Нима, това, че е 12 часа те спира? Пълнолуние! Ка-а-арай… Е, добре. Спи при мен. Надявам се котката ми няма да те притеснява…