автор: Amica

Вървя напряко през паркинга между блоковете и се опитвам да не мисля за нищо. Някак си не се получава.
Разстроен съм от много неприятна история, в която е забъркано и моето име. А когато нещата загрубеят и се стигне до опетняване на името ми, ставам направо неузнаваем. Аз самият не мога да се позная. В какво е способен да се превърне човек, когато освирепее от яд, не ми се говори. Забравя всичко и плюе върху лицето си. После, като се успокои не може да повярва колко ниско е способен да падне. От устата ми излизаха такива епитети, за които не подозирах, че съхранявам в речника си. Беше на подсъзнателно ниво. Поне към това твърдение възнамерявам да се придържам в случай, че се наложи да обяснявам и да се извинявам за нещо на някого. И накрая какво излезе. Нямаше полза от този необуздан гняв. В собствените си очи станах колкото грахово зърно, а другите вече и с лупа трудно ме забелязват. Гледат през мен като през найлоново перде втора употреба… направо парцал, ама какво да ви разправям повече, по-зле няма накъде. "Само да успея да не мисля за нищо"-се тюхкаше Палечко, по повод на последните изцепки с празния буркан мед и със счупената по невнимание захарница от шкафа над печката на баба му, за които той самият твърдеше, че са дело на козата Спаска, с която се беше запознал един ден в зоологическата градина.

Изводът: Не се вземай на сериозно. Помага.