автор: vetrilo

Потънах в мисли и безвремие,
пропуснах хиляди мечти.
Забравих - времето ще вземе
и нищо няма да се възроди.
Животът ми,
пропуснатите мигове
отдадени незнайно на какво
ще си заминат по реда си в минало
и късно ще е за едно -
да тичам подир пеперуди,
да гоня вятъра без дъх,
да се обливам в сълзи изумрудени
от гъдела на пролетния мъх.
Да спирам времето със поглед,
да правя жертви от любов,
да ме приспива дъжд от спомени
родени от звука на нечий зов...

...и нямам вече чувства.
Дойдох сама до тук.
Студено е и пусто,
не виждам никой друг.
Дали е късно...