автор: rainmoon

твърде много многоточия...
заслизаха по пръстите към настоящето
закапаха по первазите на клепачите
отразиха се във нехайните облаци
наредиха се на низове и застинаха недоволни
изпълнили смисъла си, като мъниста на въженце
листата на липите току-що родени - в несигурен трепет
(докато пораснат ще съм лудост, помня ги и тогава)
заплашени от немилостта на пролетната буря
или недоволния вятър в короните, размина им се
многоточията ме зашлевиха и спряха тук
знам го, но го казвам и на себе си:
да, вървя по същия път, по който си забраних
и, да, знам, че го правя и ,не , не знам докога така
знам, че очите ми враснаха в погледа фокусиран,
ръцете ми се сляха с трепета на клавишите
и файловете замениха хвърчащите листи
иначе е същото, макар и с по-малко неопределеност
порaствам или заблудите са безсилни вече,
или разумът на потоците от електрони,
трудещи се за моите ирационални начини,
ги води към все пак крайните изходи ?