автор: Rhea

Кратък разказ за един неуспял самоубиец или думи, които го върнаха обратно в стаята!

Оттогава времето престана да има значение. Луната беше спряла на прозореца ми все така пълна, сияеща, недостижима, потънала в хладния блясък на раняващо безразличие. Опитах се да не забелязвам, да отричам, да задуша чувството на синкава меланхолия, което ми изглеждаше все по-непобедимо, защото беше открило своята хармония в мрака на бездънното нощно небе. Там горе дори нежната светлина на безбройните звезди беше вече тъжна, упрекваща метафора на угасналите надежди.
Седях на пода в сребристото петно лунен блясък. Погледът ми потъваше в нощта: гледах, без да виждам, но това си беше нещо естествено. Цял живот посветих на такива състояния. Резултатът не бе имал зачение, исках да споделя времето. Темата оставаше само повод за разговора. Думите отлитаха и отнасяха нечути послания, които распродаваха късчетата на душата ми, за да имам един миг внимание. Прашинките в пясъчния часовник преброиха всички онези усмивки през сълзи, подарени за чуждото щастие. Но какво по хубаво от това да живееш за другите…като литературен герой… Захвърлих и последните си сили в нечии борби за живот, който да споделя моя. Но и силните, понякога или по-често, плачат, стига да са сами! Не можех повече да бъда силна, а и никога не бях пожелавала да бъда сама. Имах всичко, но не го исках, защото "всичко" е "нищо". Не бяха привлекателни светлините на града, блясъкът на бижутата, ароматът на парфюм, бързите коли, хотелските стаи. Търсех само две очи, шепот и докосване. Ден и нощ и сънят се сля с реалността, и тогава времето спря. Пъстротата на онова лъжовно съществуване беше сега лунен отблясък в стъклото. Гледах отвъд него, за да не видя отражението си:суета, за която продавах душата си. Не е отчаяние, а възраждане от материалното блато в преследване на последния истински трепед на сърцето- любопитство, любов, желание… студ.
Мислех за нея, загледана във вечността. Усещах я, но не бях вече сигурна, дали съм я виждала и преди. Чувах я някъде отвън. Станах рязко. Отворих прозореца и стъпих на перваза. Излязах, за да я видя. Зърнах я само за миг, долу в нощните сенки… и аз бях там.