автор: skullfile

Вярваш ли?
Вярваш ли, когато цялата ти хармония се обърне, че има поне едно нещо, в което си заслужава да се вгледаш? Вярваш ли в истината, докато виждаш как всичките ти илюзии са една лъжа? Когато единственото, което забелязваш е гърба на някой твой приятел, същия човек, на когото си се доверявал през последните години, а сега той те задминава без дори да те поздрави, сякаш не те е познавал. Вярваш ли в Бог, гледайки кървавите картини по време на вечерната емисия новини? Всъщност редно е да си зададеш въпроса дали вярваш в себе си. Усещал ли си момент, преди който, цели дни, месеци, години си тръпнел, мислел си, че този момент ще се запечата завинаги в живота ти, като най-хубавия ден и когато най-накрая настъпи, ти бъдеш отхвърлен, забравен, поруган? Вярваш ли в истинската любов, докато гледаш как човека на живота ти нежно и страстно гали с език нечия чужда плът? Има ли слово, в момент когато имаш в ума хиляди изречения, но не можеш да ги изречеш? Искаш да кажеш нещо, но не можеш да се сетиш за думата, с която се опитваш да го изразиш. Опитваш се да изкажеш своята любов с думи, но единственото, което успяваш да направиш е една почти безчувствена целувка, един леден допир. Вярваш ли в изкуството, докато вървиш по булеварда и виждаш само сиви картини? Разни хора отминават, блъскат те, коли шеметно преминават покрай теб, а ти се опитваш да скриеш сълзите на своята мъка от чуждите погледи. Закриваш измъченото си лице с шапка, качулка очила, превръщаш се в спаружено човече на истината. Вярваш ли в щастието, докато изпитваш само страдание? Заглеждал си се, предполагам, хиляди пъти в чуждите лица, опитвал си се да вникнеш в техните души. Всички изглеждат толкова вглъбени в проблемите си, толкова изстрадали, борещи се с живота, с мъката и болните си амбиции за по-добро бъдеще. Ти си такъв, какъвто искаш да бъдеш, нищо повече; голям си толкова, колкото са големи мечтите ти. Нима малкото човече може да бъде гигант? В дни, когато богатството на един човек се мери в броя на спестяванията му, в дни, когато вярата е поругана от нещо долно, каквото е човешкото съзнание, същото това малко човече продължава да се скъсва от работа, да бъде бутано от всеки. То е никой, дори с огромните си мечти за велико бъдеще, дори в сънищата си да крачи като колос над света, в реалността е една обезверена амеба на обществото, бърсалка за чужди задници. Никой. Вярваш ли в детската невинност, докато гледаш заглавието на поредния вестник, съобщаващ ти за младежа-убиец, намерен по отпечатъците, които е оставил по накълцания труп? Редно е да се запитаме, в какъв свят живеем, където дори сакралността на домашното огнище е заплюта от вулгарните телевизионни предавания. Съществува ли понятието свобода в смисъла, заложен му от древността? Ти чувстваш ли си свободен? Свободата е да притежаваш. Та по-дяволите, дори собствената ти мъка не е твоя. Жалко е да се наричаш човек, жалко е да си част от тълпата; грозно е да си модерен, грозно е да си истински. Защото истината не съществува. Мразя хората, мразя теб, мразя всички, които се опитват да ми казват какъв трябва да бъда. Същите тези хора, които всеки ден биват смазани от гигантската корпоративна машина. Същите тези, които вярват в нещо. Болката. Никой не я зачита. Единствената константа, която ти показва, че съществуваш, че си там някъде между чуждите амбиции и обществената воля. Но всеки глупак би ти казал, че болката не е част от теб. Тя е твоето осъзнаване, че си реален. Толкова колкото е реална измамата. Толкова, колкото е реален образа на телевизионни ти приемник, подсказващ ти да си купиш бутилка Кока Кола. Но ти знаеш, че там сред пикселите е само образ на нещо, което искаш. Ти си само образ. Съществуваш само и единствено в съзнанието си и никъде другаде. Образ от плът и кръв също толкова истински, колкото истински е Дядо Коледа. Жалкото е, че поне в добрия стар старец вярват децата, а в теб не вярва никой. Замислял ли си се къде живееш. В поредния панел, в поредния квартал, в поредната кутийка. Светлинка сред множеството други светлинки. Прозорец между прозорците. Ти си скрит някъде зад дебелата врата, дузината ключалки, отвъд шпионката и зад надписа, гордо съобщаващ ти, че си сбутан в 60-те квадрата на апартамент 211 или, която и да е цифра, подсказваща за нечие съществуване. Част от поредното семейство, гледащо все същите предавания, както всички останали. Все същия боклук си; торба с лайна, каквато са и останалите, каквато съм и аз. Смърдиш на задник. Само дето миризмата е реална, а ти си просто отпадък, който се шляе някъде из дебрите на градската канализация. Просто си поредното зъбно колело от обществената машина. Не искам да вярвам в нищо, не искам да виждам чуждата болка, не искам да чувам чуждия плач, не защото ме е страх от същото, не защото бягам от него, а защото все още не искам да се осъзная като човек. Същите тези хора, които четат или слушат това. Долни съзнания на осъзнаването. Горди, че са нещо, доволни, че вярват в нещо, зависими от чуждото мнение. Повръща ми се от фалшиви лица и поредните погледи. В какво вярвате вие, долни боклуци? В поредния идол от поредния храм, в поредната лъжа. Смърдите също толкова, колкото смърдят всичките ви грешни икони. Мислите ли, че емоциите ви са нещо реално? Защо поне веднъж не спрете да вярвате на чуждите думи, защо поне веднъж не направите това, което искате да направите, без да ви е страх от чуждото мнение? Защо не вярвате на себе си, а на позорните ви съседи. Защо поне веднъж не усетите, че смърдите? Същата тази миризма, която идва от долните ви цели за перфектното бъдеще. Но, повярвайте ми, ще дойде момента, в който фантазията ви за бяла спретната къщурка с две коли отпред, ще се разпадне на парчета, докато виждате собственото ви дете да ви гледа жално с малките си сини очички, молещо за някой друг лев, за да си купи сладолед; фантазията ви перфектния живот с перфектните хора. Дори да седите в басейна си в задния двор на вилата ви на Карибите, ще дойде моментът усещайки, че нещо не е наред. Че някак си мацката, която ви духа вече не ви задоволява, че нейния задник не е нещо повече от другите задници, питието в чашата ви е поредната пикня, а вие сте милионния боклук със стотиците си мечти, които са там в съзнанието ви само, за да ви дразнят, че не може да ги достигнете, само защото не сте успели да почувствате, че някой наистина му пука за вас. Не очаквайте само да ви обичат, дойде време да обичате и вие. Не другите, а себе си. Време е всеки да се замисли способен ли е да повярва в собствените си възможности, без да гледа многото предавания и без да чете хилядите книги. Замислял ли си се приятелю, защо гледаш телевизия, защо четеш книги, защо самия ти пишеш? Ще ти отговоря. Защото си онанист, копеле. Защото по този начин задоволяваш собствените си фантазии и мечти. Защото имаш нужда. Както имам нужда аз, както имат нужда всички. Докато ти не надделееш желанието да се харесаш на някого другиму. Спри да бъдеш поредната обществена кучка. Спри да духаш, на този, който духа. Веднъж бъди себе си. Веднъж мисли, това, което искаш да мислиш, веднъж прави това, което искаш да правиш. Забрави всичките тези педали и боклуци, които си мислят как само да угодят на нечии чужд търбух. Време е да те попитам: а ти вярваш ли в нещо, в което никой друг вече не вярва, вярваш ли в смъртта. Нима можеш да умреш, след като си нереален. Можеш, копеле и това е единственото място, където ще си свободен завинаги. Без да се кланяш на чуждите идоли, без да вярваш на чуждите лъжи. Ще си на място, където наистина мълчанието се зачита. И ще си също толкова реален, колкото са реални околните гробове. Да правилно си ме разбрал. Ще си свободен и истински. За първи път ще ходиш в собствените си обувки, за първи път няма нито да имаш фантазии, нито мечти. Защото там, където отиваш няма да ти трябват. Нито те, нито вярата. Когато съзнанието ти не съществува, апогеята на твоето истинско съществуване започва. Трип на същността ти като реален и част от истинския свят. Ще бъдеш там някъде в поредната редица, на поредния парцел, на поредното гробище, поредния номер. Жалък както винаги. Ти да не би да повярва, че някога ще си отделен индивид? Никой няма да ти го позволи. Ще продължаваш да си смърдиш. Този път наистина. А ти вярваш ли в нещо, което не съществува? Помисли!