Отвънка вятърът лудува...
от тъмното не се страхува.
Помете уличната суета
и храстите безредно разпиля...
Довя сред мрака … незабравки
След туй се спусна ниско над полята…
И в миг щурците онемяха.
Раздаде луда нежност на листата,
опита се да угаси луната
Изви се бясно над морето.
Вълните полудяха. Забучаха…
Заблъскаха брега - в плен бяха,
а вятърът им даваше безкрая …
Стоя в омая…
Да бях ти обещавала...
безкрая