автор: ArtCook

Загубената история на Планетата на Радостта

Въведение

Днес вече никой не знае къде точно в галактиката се е намирала Планетата.
Но доказателствата за нейното многовековно благоденствие са много и според мнението на доста видни Радостолози вече никой не може да оспорва факта, че тя е съществувала, и най-вероятно населението й, оцеляло след Голямата Катастрофа, се е преселило на друга, близка по условия планета и сега живее там, скрито сред местните жители. Дори и най-големите опоненти на Радостологията вече признават, че ако тази наука (както е присъщо на всички млади науки) все още страда от някои слабости и неточности в теорията си, днес не може да се отрече, че тя е равностоен член в семейството на Важните Науки.

Първите сведения за Планетата (както ще я наричаме ние), са събрани от Лебед Чернев, космонавт и клоун, член на една продължителна научна експедиция, в чиито състав бил включен, за да забавлява астронавтите, когато ги налегне тъга и им домъчнее за близките им или за супата на баба им (което често се случвало в предни експедиции и водело до много тежки последствия). И така, всеки път, когато Лебед се гримирал и изпълнявал номерата си пред екипажа, в радиостанцията се получавали странни сигнали. Опитвали какви ли не методи да ги разшифроват (тоест да ги разберат), но не могли.
Обаче по идеята на капитана на космическия кораб (когото няма да назовем по име, по разбираеми причини), засекли от къде (по дяволите!) идвали сигналите... И това била една малка планета, толкова малка и незабележима, че търсейки я, те я пропуснали, защото точно тогава Лебед Чернев изпълнявал любимия си номер, а именно да изпие наведнъж литър тъмна бира, като в това време разказва как баба му се влюбила няколко дни преди да умре...

И тогава, подминавайки малката и незабележима планета, точно когато всички умирали от смях, една странна и непонятна вибрация разтърсила големия железен кораб и всички останали усмихнати завинаги. Така че Лебед бил уволнен от длъжността си на клоун и като нямало какво да го правят, го назначили за заместник радист. И една нощ (а нощта там е само според часовника, защото слънцето отдавна било останало далеч от експедицията - или обратното), Лебед, мислейки си с обич за жена си, дъщеря си и котката, които бил оставил у дома, чул в слушалките си познат звук.

(Ето какъв звук... )

И понеже Лебед бил много талантлив (защото само талантливи хора взимат за клоуни), успял да трансформира този звук, като го повдигнал с една октава, понижил го с един диез, добавил му една хармония и му цапнал едно стакато и го пратил обратно. И не щеш ли, след по-малко от половин час, се получил отговор. Този път, обработен с един бемол, омекотен с едно пианисимо и завършващ е едно много буйно кресчендо. И така, Лебед и който и да било ОНЗИ отсреща започнали да си общуват с мелодии, докато един ден капитана на кораба видял как бившия клоун, вместо да прати спешна телеграма, известяваща Базата, че последните запаси от захарен памук на експедицията са на привършване, танцува в радио-залата и се опитва да вмести един непослушен синкоп между два септични акорда.

Лебед бил уволнен от всяка длъжност до края на експедицията, която продължила 462 години. Но понеже в космоса времето тече бавно, никой не усетил как минават тези години. И през това време, той се занимавал (сам, защото нямало кой да му отговаря), с разработването на онази първа мелодия. Когато кацнал усмихнат на Земята, Лебед бил изписал цели 197367 петолиния, които в последствие се оказали най-пълния труд върху странния, пеещ се език на обитателите на Планетата на Радостта.

Малко хора се научили да го говорят. Аз имах късмет да съм сина на Лебед Чернев и затова днес го владея прекрасно. И когато един ден мой близък приятел ми подари за рождения ми ден стотици партитури на стари песни и мелодии, съвсем случайно разчетох едно изречение. Да, вместо да ги погледна като куп напечатани ноти, аз започнах да ги чета на Радостния език и ето какво научих:

Глава Първа:
Началото

Както вече споменах по-горе, Лебед изпълнявал любимият си номер, когато изведнъж всички членове на екипажа останали усмихнати за винаги. При завръщането им на земята след стотици години, те били уволнени с полагащите им се почетни награди и обезщетения. И въпреки, че можели да служат вярно на държавата си още дълги години, никой не можел да си представи да изпрати някой от тях отново в космоса, с тези непрестанно (и малко глупашки) ухилени физиономии.

Когато след години пресъздавахме историята на планетата и разглеждахме снимки от завръщането, усмихнатите лица на екипажа ни накараха да я наречем просто "Планетата на Радостта". Един колега подхвърли това име. Тогава дори и нямахме представа, че по-добро име не сме и можели да мечтаем да намерим. По-късно започнахме да използваме и съкращението РН (радостоносец), за да означим обитателите на планетата, чиято весела и трагична съдба е разказана в тази книга.

Планетата, по данни на Националната Служба за Описване на Незначителни Планети, е на възраст между един милион и един милиард години. Което означава, че е доста стара. Но понеже е била Незначителна Планета, никой не се е занимавал с проучването на населението й. Така че ние приехме, че цивилизованата (тоест понятна нам) история на Планетата започва преди около 100000 или 1 един милион години, което не е малко. И явно, че не сме сбъркали, защото датите си пасват (подхождат на фактите).

Планетата е монархия, както биха я нарекли тукашните историци, тоест тези, които измислят истории. На по-прост език това означава, че повечето важни решения се обмисляли и вземали от един човек, когото ние бихме нарекли цар. Там тази дума не значи там много, по точно значи нищо. Да, думата "цар" на планетата се превежда като нашето "нищо". А цар на онзи език е "Мон".

Преди да стане монархия, планетата била анархия. Нищо не било много различно от днес, жителите й си живеели спокойно и радостно, но някак всичко било неподредено и необмислено. Например всяко училище си определяло само кога да е голямата ваканция. Това било проблем, защото приятели от различни чудилища (да, децата така ги наричали, защото често се чудели какво правят там), не можели да си прекарват заедно ваканцията. Затова понякога викали на ваканцията дистанция. Или пък разните учреждения (това са места, където след като се изучавали, порасналите вече деца се редели да получават заплата - от там идва и думата), решавали самостоятелно кога са им почивните дни, тоест дни, в които не се дават заплати. И това естествено било проблем, защото приятели от различни учреждения имали пари по различно време и непрестанно се налагало да си заемат един на друг разни суми за вино и после да си ги връщат. А това чисто и просто било загуба на ценно време, през което можели да правят къде по-полезни и приятни неща.

Така че един ден на хората там им писнало (започнали да чуват странни звуци в ушите си) от всичко това и решили да въведат някакъв ред. Но всеки имал различни идеи за различните неща и скоро се разбрало, че така, с общонародно обсъждане по паркове и кръчми, нищо няма да се получи. И тогава плъзнали слухове. Това са кратки песнички, които специални хора пеят, а другите ги слушат по улиците и кимат с глава, ако са съгласни с идеята, изразена в слуха. Слуховете предлагали да бъдат назначени определени хора, които да отговарят за разни неща. Определени, означавало, че ще бъдат назначавани под ред. И когато започнали назначенията, всеки ден се раздавали длъжности за една буква от азбуката. Така например, всички които продават книги на планетата имат имена, които започват с буквата Д. А тези, които пускат слухове дали една книга си струва или по-добре да си дадеш парите за вино, се казват все Едас, Елбо, Ените и така нататък. Загрявате идеята, нали?

И до ден днешен там е така. Когато се роди дете, не му дават име, а няколко години му викат Юки. Защото докато стигнали до буквата Ю, длъжностите се свършили и всички хора с имена с буквата Ю останали незаети. Но пък те помагали на всеки, който има нужда от помощ в собственото си занятие и нерядко разните Юнаци, Юлеи, Юдари и прочие ги бивало във всичко или просто можели да свирят на няколко инструмента или най-малкото да си подсвиркват весело с уста. А когато горе-долу се разбирало за какво ще го бива едно дете, родителите му давали име, което да подхожда на бъдещата му професия.
Добре де, ама ще кажете, и то с право, че родителите можели и да сгрешат. Да, това, макар и рядко се случвало. И за това скоро било намерено решение. Ако някой обущар, например, проявявал заложби за разказване на истории пред големи групи от хора, и много, ама много искал да се занимава с това, тогава просто си сменял името, тоест започвали да го зоват иначе, затова на планетата се казва, че еди-кой си е актьор по Призвание.

Естествено първата длъжност, която трябвали да дадат някому, била тази, която ще сложи ред в проблема с ваканциите и почивните дни. И тази длъжност, се паднала на Аио, защото той просто носел първото име по азбучен ред (който там е малко по-друг и не произлиза от нашето "аз-буча"). Но пък буквата А си е първа. Ала последната е Ю. И по средата има няколко букви, които не могат да се напишат тук, защото звучат правилно само ако се изпеят.

И така Аио станал цар. В началото нямал представа какво да прави и как да се справи със задачите си, но приятелите му не го оставили в този труден момент и всеки му давал акъл, тоест куп идеи, съвсем различни от тези на другите приятели. Аио, малко объркан, се чудел коя идея да избере. И когато дошло крайно време да се произнесе по въпроса за чудилищните ваканции, той решил следното: нека голямата ваканция да започва всяка година на този ден и да продължава, докато свърши. А него ден било точно началото на лятото, така че от тогава там й викат и "Лятната ваканция". И когато дошло време да се произнесе по въпроса за почивните дни, Аио използвал същият мъдър подход и решил почивните дни да са точно днес и утре!

Аио сложил ред и в много други неща, например кога хората трябва да си плащат сметките или да проверяват дали всичките им роднини и приятели са наред или пък имат нужда от някаква помощ. Той също обявил и 75 празника, по-късно познати като именни дни, на които се отдавали почит и уважение на всички жители с имена, започващи с дадена буква и на професиите, които упражнявали. А тези които имали професия по призвание празнували 2 пъти годишно и понякога били обект на умерена завист по тази причина. Но само умерена. И само завист, нищо повече.

Така че с помощта на Аио и неговите съветници (същите онези приятели от по-рано, но само наричани малко по-иначе) въвеждали ред в почти всичко, което не било наред. Някои нередовни неща нарочно пропускали, за да било весело или за да не нарушават вече създадени навици. Например не променили обичаят контрольорите в автобусите да се обличат с жълти панталони и синя блузка на зелени точки, така че тези, които се возели без билети (те били малко), да ги виждат от далече и да се сетят или да слязат или да си купят веднага от шофьора на джибуса. Някои дори молели някого от слизащите пътници да им даде билета си на заем, до следващият път, когато се срещнат.
Точно това много се харесвало на децата, а и на голяма част от по-възрастните и всички си мислили и дори казвали на глас, че Аио е много "наред" и много му се радвали на първият от Именните дни, когато се празнувала неговата професия.

По това време, както виждате, планетата била най-обикновена планета, която много напомня нашата и сигурно вече ви е доскучало да четете и се чудите защо ви разказвам всичко това. Да, Планетата започнала много да се променя и да става истинска планета на Радостта, едва след като се появила Пееността!


Глава Втора:
Песенността


Може би най-значителната особеност на Планетата, е факта, че жителите й не говорят един с друг, а пеят. Да, да... всичко, което си казват бива изпято. Не, че не могат просто да си говорят, както правим ние, но изпято с подходяща мелодия, всичко казано придобива много по-богат смисъл. И дотолкова са се усъвършенствали в Пееността, че понякога и най-баналните или измислени и дори скучни неща, звучат прекрасно, ако са изпяти с подходящата мелодия. Например, едно малко РН-че, може да изтананика на майка си:

"Ох колко съм гладен!
А ти си сготвила пак боба гаден!"

толкова хубаво, с такава нежна мелодия, че майка му да разбере следното:

"Мила мамо,
какво ще ядем?
Дали е вече боба сварен?"

Дори, в такива моменти, се случва майките толкова да се разнежат, че да започнат да прегръщат и целуват децата си и да ги оставят гладни, докато някой друг се сети да им сипе! Затова и повечето (но не всички), РН-чета са слабички. По пълните обикновено пеят малко фалшиво!

Пееността датира от момента, в които първият цар - Аио, вече малко остарял, започнал да заеква и единствения му начин да издаде заповедите си, било като ги пее. Например:

"От утре никога и никой
да не хапва мармалад
Освен ако не страда от ужасен глад!"

Добре изпята, тази заповед звучи много страшно. И така си и било! Мармалада бил основна част от хранителната верига. Без него, РН не можели да разграждат изпитото вино, което също им е жизнено необходимо. Но Аио пеел фалшиво и тъй като не само думите, а и мелодията имат значение в Пееността, бил разбран погрешно. А в действителност той имал предвид следното:

"От утре никой да не плаща
за бурканче мармалад
Ако изпитва вълчи глад!"

(Там вълци няма, но аз преведох оригинала така, за да запазя смисъла).

Заповедта между другото била скоро поправена. Един от съветниците на Аио се усъмнил в смисъла й и решил да провери какво наистина е имал той предвид. Така че един ден влязъл при царя, ядейки с голяма наслада от бурканче мармалад. А Аио, който току що бил привършил обилна закуска, като видял как сладко си похапва съветникът му сладко, се облизал, взел една лъжица и го помолил да се присъедини към него. Така че заповедта, този път изпята от съветника гласяла:

"Гладен или сит,
мармалада си е вечен хит!"

(Думата "Хит" на Радостния език означава нещо, което много ти харесва).

Въвеждането на Песенността като официален език много променило живота на планетата. Всъщност, тя се превърнала в Планета на Радостта главно поради факта, че жителите й престанали да обръщат внимание на думите, а се вслушвали в това, как те биват казани (или по-точно изпяти). Защото едно и също нещо можело да се каже с радост или тъга или с безразличие. И мелодията, с която говорещият казвал каквото имал да каже, а не думите, определяли смисъла. Тогава вече никой нищо не можел да скрие и веднага се разбирало кога някой е радостен или тъжен, кога му е скучно или весело, кога му се пие вино и го е срам да си поиска.

Но тогава се появил друг проблем. Например, ако някой РН попитал друг "Как си?", и другия отговарял "Добре.", първият веднага разбирал че вторият не е ЧАК толкова добре по мелодията, с която това "Добре" било казано... И естествено, на първият РН му ставало също тъжно, и отговарял с тъжна мелодия: "О, колко се радвам. Предай поздрави на децата си!". Което още повече натъжавало другият РН и така нататък. Така че в първите години (а годината е много сложно понятие там, това ще научим по-късно), не рядко явление било двама познати, срещнали се случайно, да останат часове заедно и да се успокояват един друг на някоя пейка в парка, с чаша вино в ръка.

И това създавало куп проблеми. Малки РН-чета оставали не нахранени. По-големите пък закъснявали за работа. Майки се връщали в къщи с подути от плач очи и карали децата си също да плачат. Шофьори на джибуси (така се казват автобусите там), спирали и не можели да продължат повече да карат, след като някой им казвал: "Едно билетче до парка, моля!". Планетата стигнала до крайно сложно положение, което просто повече не можело да се търпи.

И тогава Аио (който бил вече на преклонна възраст), с помощта на своя съветник Вум Старши (онзи с мармалада), издал следната заповед (всеки да си я тананика с най-веселата мелодия, която му идва на ум):

"Предвид зачестилите случаи на плачене в парка,
И след покъртителната история за онова момиче,
болно от незначителна дребна шарка,
което успяло да разплаче целият си клас,
отговаряйки с тъжен глас
на въпроса "Как си днес?",
ние донасяме да вас следната вест:
От утре ( а може и от днеска),
Независимо дали си гладен или болен от треска,
Най-важното задължение на всеки от нас
Е да прави щастлив поне за един час
Всички онези с които общува,
Другарува
Или когато пазарува
(имат се предвид продавачите,
но естествено и купувачите)
И да създава само усмивки и смях,
За да е - ах! -
Извор на радост за тях!
Който наруши тази повеля,
Да бъде лишаван от неделя до неделя
От възможността евтино вино да пие
И това се отнася дори за Ние!"

("Ние" е учтивата форма, с която Аио говорил за себе си! Такива били нравите там!)

И не щеш ли, само след няколко години, които били необходими за да се приложи новия закон, планетата се променила коренно. Вместо плачещи и тъжни РН-и, парковете били изпълнени с усмихнати лица. Пак се пиело вино, но сега вече от радост. Дори децата се раждали с усмивка и боледували по-малко. Лекарите установили с радост (а как иначе!), че когато искат да премерят температурата на някое дете, то се усмихвало, отмятало косите си и доволно предлагало лявото си ухо (там се мери температурата на децата на Планетата). Шофьорите на джибуси понякога черпели пътниците си с един билет, а те от своя страна ги черпели с вино. И ако някой шофьор случайно (това ставало много рядко) се напиел много, така че да не може да кара, го пращали у дома да се наспи и винаги се намирал някой негов колега, който с радост да го замени.

Минали много години, Аио остарял и отстъпил с радост мястото си на сина си Дио. Вум Старши останал на поста съветник, въпреки че Дио владеел Песенността много добре. Дио наследил една радостна и доволна планета, в която почти всички били много щастливи, работели, женили се и пиели вино с усмивка.
Сигурно ще забелязали, че името на Дио не започва с А. И следователно не би трябвало да е цар. Правилно, когато бил малък Аио и жена му Тора мислели, че от детето ще излезе чудесен книгопродавец. И затова го кръстили така, след като дълго време му викали Юио. Но не щеш ли, след години започнало да си личи че Дио просто е цар по Призвание. "Мон", както споменахме по-рано ("Мона"за женски род). Вие след малко сами ще се убедите в това, колко успешен Мон бил Дио. Което само потвърждава факта, че не всичко е ясно от самото начало и понякога дори царете, с всичките си съветници и дори с жена си, могат да грешат.


Глава Трета:
За Числата.

Историята на Планетата е много по-добре описана откак Дио станал нейният цар. Вум имал син, малко и палаво РН-че, което се казвало Шуми. То било толкова умно, че дори и самият Вум се допитвал до него понякога. Един ден, още по времето на Аио, възникнал следният спор:

Аио искал да издаде заповед, с която всички деца се задължавали да отдават почит на майките си поне веднъж на месец. Вум казал, че децата не обичат заповедите и обикновено правят точно обратното. Спора между царя и съветника продължил три дни, докато накрая Вум предложил да питат Шуми какво мисли. И ето какво отговорил Шуми:

"Вместо да се издават заповеди за децата, не може ли просто да се обяви, че ако на някое дете много му се прииска да отдаде почит на майка си, то може да си вземе за тази цел един ден отпуска от училище на месец?"

Двамата старци се спогледали, извикали един шоколадопродавец (такива там имало много, имената им започват с нещо като нашата буква Ж, но по мека и по-бърза), купили едно Много-Весело-И-Пълно-С-Орехи шоколадче на Шуми и го пратили да си учи уроците.

Тук му е мястото да споменем, че не всички обичаи на планетата са напълно разбираеми за нас. Ето, например, отдаването на почит на майките. Тъй като в началото, след издаването на заповедта, много деца се радвали да изпуснат един ден от училище, отдаването на почит станало масово явление. И ето как се правело то: Малкото РН-че трябвало да се скрие някъде, така че майка му да си мисли, че го няма. Например в шкаф в кухнята или под леглото в коридора (а защо има легла в коридора ще разберем по-късно). И понеже повечето деца предпочитали да отдават почит в учебни дни, то майките си мислили, че чедата им весело учат в училище, когато изневиделица те връхлитали върху тях, мятали се на врата им и започвали силно да ги целуват и прегръщат. Това се случвало и на публични места, например в магазините и във фризьорските салони. Не рядко децата се скривали зад щандовете с вино и когато нищо не подозиращата майка се протягала да вземе няколко бутилки, те с крясъци се мятали върху нея! Или пък се сгушвали в шкафовете за коси и когато майките им се навеждали да си изберат нова прическа, се усмихвали широко и се хвърляли на врата й.
Този обичай бил много весел и всички много се радвали, когато някое дете реши да отдаде почит на майка си. Но имало и един малък проблем. Майките на Планетата много обичали, когато децата им се хвърляли на врата и ги целували и от това се вдигало много шум. Да, шум, защото от радост те започвали да въртят главата си, на която винаги носели едни много красиви и огромни шапки, покрити с безброй малки дървени плочки. И тези плочки тракали много, много силно. Затова след известно време, децата започнали да правят един смешен знак преди да изненадат майка си, който бил предназначен за другите наоколо. Внимавайки майка им да не ги види, а само другите, те лягали на земята и се опитвали да ощипят носа си с крака. Да, точно така и това никак не е лишено от логика. Защото жителите на планетата чували с носа си. И когато някое дете направело знака, всички наоколо изравяли малки дупчици в земята (там тя била много рохка), лягали по корем и си пъхали носовете в тях. Така че не рядко се срещали хора с парченца пръст по носа си, които кихали, докато носа им се прочисти. И понеже всички знаели какво се е случило, кихането карало всички да се усмихват. И вместо да си казват "Наздраве!", както ние сме свикнали, те се потупвали по гърба и казвали "Честито!". Да, така е там!

(А да се срещнат хора с пръст по носа било обикновено явление, особено в дните когато децата трябвало да предават домашните си съчинения или имали контролно!)

И така, когато Дио станал цар, Шуми бил вече голям и въпреки, че за него годините течели много бавно, бил станал още по-умен и способен. С Дио били приятели от малки и било съвсем естествено Шуми да бъде назначен на длъжността съветник, когато баща му, Вум, се изморил и се оттеглил да си пуши лулата и да си пие виното със стария Аио. Вум и Аио били приятели още от преди времето на раздаване на длъжности.

И така, Шуми бил умен. Не просто умен, или достатъчно умен, а прекалено умен. И поради тази своя прекаленост, той обърнал внимание, че ако думите и изреченията могат да се пеят, то числата не могат. Защото нямали смисъл сами по себе си.

И ако да изпееш:

"Дайте ми, моля, сирене кило
И това червено колело
За моя син любим
А и бурканче с ким!"

било лесно, то на учениците никак не им било лесно да пеят:

"2 по 2
е двадесет без две
минус две
и - раз-два-три
на четири го раздели!
Но пък 3 по 5
е 100 и 5
Без да се,
Смята деветд'се!"

Дио, който до скоро бил ученик, разбрал веднага какво точно Шуми има предвид и го помолил за съвет как да реши тази проблема (това означава сериозен проблем, подобно на дилема)! Дори му позволил да се оттегли за 3 седмици в стаята си и да мисли само как да стане така, че и числата да носят радост на всички жители на Планетата.

И ето тук, за първи път, ние излагаме пред вас сложната и неразбираема теория на числата, измислена от Шуми и прилагана много успешно на Планетата в продължение на векове:

Първо, Шуми премахнал обикновената бройна система и заменил всички цифри с ноти. Обаче когато записвал нотите срещу старите цифри, бил малко разсеян, защото бил изпил доста бутилки вино, опитвайки се да прозре кой е най-правилния подход. И ето какво се получило: от едно до десет, числата вървели така: 1, 2, 3, 3, 4, 5, 6, 7, 7, 9, 10. Да, имало две тройки и две седмици. А осмица нямало, защото точно когато й дошъл реда, Шуми се разсеял, понеже му свършило виното и отишъл за още една бутилка. Освен това, сигурно сте забелязали, че в новата алгебра, от едно до десет имало 11 числа и това, въпреки че това станало по погрешка, в бъдеще решило ужасно много проблеми на Планетата.
Шуми прекарал цялата нощ в поправка и нагласяване на нотите, така че каквото и число да трябва да се напише или изпее, да се получава весела мелодия. А думата за "весело" на планетата звучи горе-долу така "Меджджджорр", затова и се казва, че мелодиите звучат мажорно! След като проверил с различни числа, че наистина всяко съчетание звучи добре, Шуми се изкъпал, изпил още една чаша вино и легнал да си поспи доволен.
А на сутринта, като усетил пак колко е радостен от добре свършената работа, отишъл и много искрено и весело отдал почит и на майка си, и на баща си Вум, от което в двореца се вдигнал много шум и Дио се събудил. Озадачен, защо е този шум по никое време (а било около обед, което там е доста рано), Дио пратил да повикат Шуми.
Шуми изпял на Дио новата бройна система и след като получил одобрението му, продължил нататък. Първо се заел със всичко свързано с времето. Например, хич не му харесвало как звучи думата "Четвъртък" - била някак безжизнена и сива. А си спомнил, че много хубави неща са му се случвали точно в четвъртък. Така че след още един ден, Шуми бил измислил нови имена на дните и освен това променил календара, така че да звучи по-весело. Да звучи така, че ако някой попита "Какъв ден сме днес?", да се усмихне весело когато чуе кой ден от петницата е.
Да, да, петница. Петницата е съставена от шест дни (нали помните защо? Защото има две тройки между 1 и 5). А месеца има между 2 и 13 петници, в зависимост от това как се казва и колко осминки ноти има в името му. Да, знам, че за нас това е малко сложно, но след години, когато всички свикнали и с новата бройна система и с новия календар, не разбирали как предците им са можели да живеят преди Шуми да се намеси и да сложи ред.
Дио отпуснал на Шуми още много време за да работи по промяната в числата и календара, защото видял че се получава много хубаво. Дори отишъл лично да му купи вино и го навестявал по нощите, носил му чиния сандвичи с орехи и го наблюдавал от едно кресло в ъгъла, докато му се доспяло. Дио се чудил откъде Шуми намира толкова сили за работа и за мислене и понякога докато се чудил, заспивал на креслото, което било много удобно, защото било кресло в дворец. Шуми, вглъбен в работата си не забелязвал, че Дио е заспал и понякога дори отивал да си легне рано сутринта, оставяйки царя да похърква тихичко в ъгъла.
Така минало още много време, минали още много петници и месеци, докато Шуми променил всичко, свързано с числата, календара, мерките за тегло и разстояния, начините за смятане на цените и данъците, дори и правилата по които се изчислявала възрастта на жителите на Планетата.

През това време вече се понесли слухове, че Дио и Шуми готвят някаква голяма промяна в законите и всички жители на планетата ходели тръпнещи от очакване и се опитвали да разберат нещо и да доловят някоя вест. Хората се събирали на групички по улиците и слушали последните слухове, които били изпявани много тихо, все едно че ставало въпрос за нещо страшно и забранено. И наистина, всичко било много тайно и не защото някой имал намерение да пази всичката тази работа секретна, а защото единствените които знаели за същността й било Шуми и Дио. Ала Дио не разбирал много и повечето време спял на креслото, така че наистина не бил много в течение какво замисля Шуми. Така че, когато го питали: "Царю, какви ги творите вие там?", той отговарял: "О, не мога да кажа... Не мога да кажа". И всъщност, казвал самата истина.

И така, след много, много време, което ние не успяхме с точност да определим, една сутрин Шуми легнал, но не станал, както обикновено в четири след обед. Дио, който го чакал на двора да си похапнат супа от боровинки (тогава било сезона на боровинките и правили от тях какво ли не), пратил да видят какво става с Шуми. Отговорили му, че спи. "Е, добре, - отвърнал Дио - явно ще си ям супата сам!" и така направил. Дори изял толкова много супа, че му станало малко лошо и отишъл да си почине. Но се събудил чак на следващият ден, защото, известно е, супата от боровинки, освен че е много питателна и добре засища, има и сънотворни качества. Затова на Планетата често дават на малките РН-чета да пият супа от боровинки вечер, преди да дойде време да си лягат. Така те заспиват много лесно и възрастните могат спокойно да се занимават с техните си дела, например да измислят как да зарадват децата си на следващата сутрин.
Когато Дио се събудил, съобщили му, че Шуми още спи. Притеснен, царя пратил двама доктори да проверят дали Шуми е наред и не се е обринал от прекалено много вино и сандвичи с орехи или от нещо друго. Но докторите му казали, че на Шуми нищо му няма, а просто си спи непробудно. "Да запалим ли в стаята му свещ с аромат на захаросани лешници за да се събуди?", попитали те. "О, не, нека ако му се спи, да спи. Напоследък много работи това момче!".

Шуми се събудил чак след още два дни, добре отпочинал и много усмихнат. Отишъл да види как е баща му, намерил го да играе на камъчета с Аио (който нещо недовиждал и затова Вум му помагал в играта), закусил хубаво и потърсил Дио. Но Дио още не бил станал, затова Шуми взел една книга и отишъл да чете на поляната. Било много хубаво и весело утро, слънцето не било силно и във въздуха се носел аромат на боровинки. Няколко малки РН-чета играели на тревата и се смеели. Една от майките им ги наглеждала отдалеч, докато шиела мрежа за рибки, защото скоро наближавал деня на Годишния Лов на Сини Рибки.
Дио се събудил по-късно от обикновено и излязъл да се протегне на балкона на стаята си. Когато видял Шуми да чете долу книга, той толкова се зарадвал че отново вижда приятеля си, че веднага се спуснал по стълбите, дори без да сменя червените гащи на жълти карета с които спял.
Шуми, дочул бързи стъпки зад себе си, оставил книгата и се обърнал. Виждайки Дио, той се усмихнал, прегърнал го и казал: "Царю, всичко е вече готово! Отсега всички ще се радват, когато броят, пазаруват, плащат данъците си или смятат колко дни отпуска имат на разположение. Ти отиди да закусиш, а аз ще се подготвя да ти обясня всичко."
И така, след като Дио закусил, двамата се затворили в стаята на Шуми и останали там чак до късно през нощта. Само от време на време молили за още една бутилка вино. От стаята често се носел смях и всички разбрали, че идва големият ден, когато ще се разкрие над какво са работили толкова дълго Дио и съветника му Шуми.
И ето, на следващият ден, Дио извикал всичките си съветници, вестоносци и други чиновници и обявил, че от днес на Планетата се променя всичко свързано с числата, теглата, разстоянията и времето. Казал, че тази промяна е много важна и че Шуми имал много голяма заслуга за нейното осъществяване (това значи, че Дио бил много честен цар и не ламтял за почести и слава, а само за супа от боровинки и някои други лакомии). Тогава дал думата на Шуми да обясни за какво става дума. Шуми взел думата (която е една малка кутийка с цветни камъчета, която царя дава на някого, когато той трябва да се изкаже по важни дела) и започнал да разяснява новите правила.
В началото всички били много объркани, особено когато чули за двете тройки и двете седмици. Една придворна учителка по математика дори припаднала и този път наистина се наложило да запалят свещ с аромат на захаросани лешници, за да я свестят. Но малко по малко, започнали да разбират колко хубава работа е свършил Шуми и много се зарадвали. Дори и учителката, която доста дълго време сумтяла намръщено, накрая се усмихнала, взела думата (онази малка кутийка) и попитала Дио дали на всички учители ще се отпусне отпуска за усъвършенстват пеенето си и да вникнат в тайните на новата система? "Естествено! А как иначе. ДОРИ на мен ми отне малко време да разбера колко хубаво нещо е Новата Система!", отвърнал Дио.
Този ден завършил с много вино и танци на поляната пред двореца. Всички си похапнали добре и боровинкова супа, така че нощта била много тиха и спокойна. А на следващият ден вестоносците тръгнали по планетата да разнасят вестта за новата и много хубава бройна, мерителна и теглителната система.

Оттогава нищо не било както преди. Новата система направила чудеса. Децата с удоволствие учели математика и точно в тези часове се развивали и певческите им дарби, така че обикновено най-добрите певци на Планетата били и много добри математици. Всички започнали да благоденстват, защото по незнаен начин, новите принципи на смятане направили и данъците по-справедливи. Вече никой не се притеснявал, че закъснява или че няма време, защото винаги се намирало начин да докаже (тоест да изпее), че не само не е закъснял, а дори е подранил. И понеже на Планетата е много важно да се прави весело и радостно на другите, всички приемали изпятото доказателство като неоспорима истина. Шуми дори доказал теорема (сиреч неоспорима истина), че никой не може да закъснее, ако е имал намерение да си свърши честно работата или да дойде навреме на среща, независимо кога се е случило това.

Но най-важните промени били свързани с това, че неща, които преди се мерели по обикновени и скучни начини, станали къде-къде по интересни, защото нямали определени стойности, а се изчислявали по много сложни, но и весели формули. Ето, например една година от живота на един РН не била просто еди колко си месеци или не знам колко си петници или знае ли някой колко дни, а се изчислявала така:
Една години минавала, когато РН успее да измине 18 хиляди, 347 мили и половина, да се целуне с някого 2561 пъти, да си счупи крака или да се изприщи от боровинки, да му излезе брадавица под лявата мишница и да си я махне, ако не му харесва, да разкаже 3095 шеги и то смешни (това число е спорно, някои твърдят, че е 3094!), да се отблагодари на майка си 49 пъти и то на публично място, да сътвори една песен и четири стихотворения и да сготви салата от орехи, мокунчета и червена маруля, която освен това да се хареса на гостите му. Мокунчетата са малки плодове, които много напомнят на нашия боб, само че са два пъти по-големи и сини и имат съвсем различен вкус! Сега си представете всичко това изпяно с мажорни тонове и си представете колко хубаво е да живееш една цяла година на Планетата. И понеже бая неща трябвало да се свършат за една година, никой не бързал за никъде и не се ядосвал ако, например, някой го пререди на опашката за заплати.

А още по сложно било да се определи теглото на един РН. Ето как ставало това:
Теглото зависело от това колко силно той или тя обичат други РН-и, колко порции мляко с ориз или с мокунчета може да сготви за четвърт час, колко спагети може да изяде за една седмица, ако има само три бутилки вино на разположение и колко пъти е наказван да пие скъпо вино сам. Всички тези фактори (или числа) се изпяват заедно, умножават се по броя на братята и сестрите на РН-а, а ако няма такива, то по постоянния коефициент (ще рече нещо, което не се променя) 1.23. Естествено, броя на бутилките скъпо вино се вади от този резултат. За разлика от нас, там, на Планетата хората много се гордеели с килограмите си и колкото повече тежали, толкова по-щастливи били.

Планетата, след всичко това, което Шуми измислил вече не била същата. Вярно, отнело малко време докато жители й свикнали с новата числова система, но накрая тя се наложила и почти всички били много щастливи. Почти, защото няколко стари жители дотолкова се объркали, че Аио, стария цар ги приютил в зимното си имение и помолил Дио да му разреши да използва там старата система, докато всички, които я помнят се превърнат на малка купчинка сини камъчета. Дио, бидейки много свободомислещ цар, и след като се посъветвал с приятеля си Шуми, се съгласил и дори пратил в това имение един възрастен счетоводител (човек, на който смятането му се отдава и може да прави с него какви ли не неща), за да поддържа илюзията, че нищо не се е променило.

Заслужава си да се отбележи тук особеното отношение, което Аио имал към Дио и обратното. Въпреки че Дио бил царя, а Аио, негов баща, прекарвайки есента на дните си (един такъв странен израз...) в игра на "Мокунчето те ухапа", Дио никога не би и помислил да направи или заповяда нещо, което би подразнило баща му.
Аио, от своя страна, не можел да помисли че ще направи забележка на сина си, защото нали той самият го бил възпитал! На какво би било приличало това? ("На нищо, на нищо!"). Така че между двамата царяла (защото били царе) атмосфера на разбирателство, любов и уважение.

Колкото до съществото на думата "атмосфера"... Е, това не е това, което вие си мислите, но ще минат още няколко страници, преди да разберете какво имам предвид. А ако не знаете какво е "същество", сега е времето да затворите тази книга и да я отворите отново, след като сте пили сами скъпо вино, плакали сте на морския бряг, и сте се обърквали в опитите си да разберете какво притежавате и какво не ви принадлежи.



Глава Четвърта:
За Виното.

Вече няколко пъти споменахме тук, че виното заема много важно място в живота на планетата. И това е така, защото там просто няма нищо друго за пиене. Много отдавна, когато планетата била още анархия, можело да се пие дори виното, което течяло в реките и потоците, но след години то станало негодно и имало нужда да го пречистват и бутилират. Така че там вино се продава на всякъде - в обикновените магазини за храна, по будките за джибусни билети, в магазините за дрехи и детски легла, дори и в дюкянчетата на обущарите и на часовникарите винаги можело да се намери вино.
РН-те просто не могат да живеят без вино, така както ние не можем да живеем без вода или без какао, зависи от възрастта. Но, дори и тук, на Земята, има хора, които не могат да живеят без вино, аз познавам няколко такива. Впрочем повечето ми познати са такива. Дори и аз съм така. Но за всички нас, виното не е жизнено-необходимо. Тоест, в крайни ситуации, ние можем да изкараме много време без вино. Дори и да спрем съвсем да пием вино, въпреки че това не е много желателно. Докато за РН-те, това не било така. Чисто и просто, те имали нужда от вино, така като ние имаме нужда от въздух.
Виното на планетата винаги стояло на лесно достъпни рафтове, като на по-ниските рафтове слагали евтиното вино, а на по-високите - скъпото.
Нали помните, че още Аио издал една заповед, в която се казва, че тези, които не зарадват всеки ден някого с нещо, трябва цяла седмица да пият скъпо вино? Малко такива хора имало там и следователно повечето си купували от евтиното вино, и затова то било поставяно на по-ниските рафтове. За да се стигне до скъпото, РН-те, които не са много високи, трябвало да ползват стълби. И навсякъде до рафтовете за вино имало поставени едни такива малки, дървени стълби, подобни на детски столчета, на които човек може да се покачи, за да си вземе една бутилка от по-горните рафтове.
Понякога обаче, тези стълбички вършели и друга, много хубава работа, освен просто да служат като стълби. Когато двама тъжни или нарушили заповедта на Аио РН-и се присягали за стълбата, погледите им се кръстосвали и всеки поглеждал със съчувствие и разбирателство другия. Нерядко те дори се заговаряли, и въпреки че не винаги, но често се случвало и двамата след малко да се усмихнат, да се зарадват, да забравят за стълбата, да вземат няколко бутилки евтино вино и да отидат да си го пият някъде. Или пък, ако някой видел, как някой се присяга за стълбичката, и ако ръцете ми не били много заети с други покупки, се приближавал до тъжния човек, заговарял го и нерядко успявал да го откаже от глупавата идея да си купува скъпо вино, ако само с една усмивка или с добре разказана шега, може да си спечели правото да си вземе от евтиното вино.
Но все пак това не ставало винаги. И скъпо вино се продавало, ако и в доста по-малки количества от евтиното.

А двете вина не се различават по никакъв начин на външен вид. Нито по бутилката си, нито по етикета си (на който просто пишело "вино", за да се различава от сока от фъстъци, който се продавал във същите бутилки и на него пишело "фъстъчен сок"). И как според вас различавали скъпото вино от евтиното? На външен вид, никак. Просто когато РН-те трябвало да си платят на касата, касиерката ги питала: "Това от кое вино е?" и те отговаряли. А и дори да излъжели (което се случвало много рядко) и да кажат "От евтиното", ако си били взели от скъпото, касиерките, които неизменно са с много добър слух, веднага разбирали каква е работата и таксували виното по скъпата тарифа. Защото нали се сещате, че няма значение какво казваш, a как го изпяваш, в каква тоналност и с каква мелодия.
Освен това, евтино вино обикновено купували майки с деца, весели компании или учителки за да почерпят целият си клас. А скъпото било купувано от сами хора. Много рядко се случвало двама или повече души заедно да си купят скъпо вино. И в такива случаи имало 3 процента намаление (и то това била втората тройка от бройната система), защото нали винаги има надежда...

Така...

За да не се оневинят (като да се обезводниш на Земята), жителите на планетата си носели винаги със себе си една средно голяма манерка, която там се казвала Виновка. Тя прилича на буркан за сладко от мокунчета, но имала една много дълга сламка, така че да може да се пие от нея, дори и когато виновката е в чантата или ти е закачена на задния джоб. След като пийвали от виното, РН-те си закачали сламката на ухото, за да им под ръка, когато пак им се допие. Понякога няколко капки вино капвали по дрехите им, така че много от тях ходили с червени петна по блузите, но там това не се смята за неприлично, напротив, признак е на това, че човек не е оневинен и следователно е в добро здраве и в чудесно настроение.

Професията на винар там е на голяма почит. Вършат я тези, чиито имена започват с Б (което е наистина втората буква в азбуката). Защото след като раздали длъжността на цар, жителите на планетата раздали следващата най-важна професия, а именно тази на виноправячите. Много, много години са необходими за да се усвои тази професия. Така че там винари по призвание няма. Или си такъв, или не. И това всички го знаели от горчив опит. Защото имало на времето един шофьор на джибус, който непрестанно твърдял, че е винар по призвание, докато накрая му дали да се занимава с виноправене. И той се захванал и произвел за кратко време огромно количества вино. Но виното било много, много калпаво (тоест било лошо). Тези, които го вкусвали, получавали главоболие, силна хрема, от която недочували и друго неприятни симптоми (и "симптома" е нещо, което дядо ви може да обясни, сигурно има такива). Естествено набързо спрели от продажба лошото вино и върнали шофьора да си кара джибуса. От тогава на планетата се появил израза "Няма Тънмън!", което означавало че всичко е наред, че е истинско и няма да те боли глава. Това е така, защото шофьора се казвал Тънмън.

А за Тънмън има и един друг слух. И той разказва, с малко иронична мелодия, че докато се занимавал с винарство, понеже не му идвало отръки, Тънмън пиел много вино, но то все имало вкус на скъпо вино, въпреки, че не си го купувал от никъде. Чак, когато се върнал да кара джибуса си, отново усетил колко вкусно може да бъде да си сръбнеш малко евтино винце от сламката на Виновката, дори и да не си го правил ти.

Всеки на планетата откривал вкуса на скъпото вино някога. Е, имало и такива, които никога не били го вкусвали, но те били малцина. Децата не знаели какво е това "скъпо вино" и го узнавали чак когато пораснели. Също, много от хората, които работели професии по Призвание, твърдели, че много, ама много рядко им се случва да си купуват скъпо вино. Шофьорите на джибуси също рядко посягали към стълбичката, защото.. е, та те срещали толкова хора всеки ден, та рядко се случвало някой шофьор да не накара поне един пътник да се усмихне. А и нали помнели, че Тънмън е им колега. И раздавачите на заплати били така.

Забравих да спомена колко струват вината на Планетата. Ами и двете струват 3. Само че евтиното вино струва първата тройка, а скъпото втората. Сами сметнете колко РН-и трябва да си купят скъпо вино заедно, та да струва колкото евтиното. Виждате ли колко хубава система измислил Шуми?

Виното, за разлика от нашето тук, не се правело а се събирало. Нали вече ви казах, че навремето, когато било анархия, РН-те пиели направо от реките. Затова големите градове и хубавите селца били все по течението на реките. А курортите били строени по езерата, но никой не карал в тях моторни лодки, за да не разваля вкуса на виното. Но нещата се променили. Все повече хора имали главоболие, когато пиели вино, особено ако същия ден бил ден за пране в селото по горе по реката.
Така че вече много години винарите на Планетата се занимават със събирането, пречистването и бутилирането на виното, течащо в реките. Е, естествено, имало малко места, на които все още било съвсем сигурно да се пие вино направо от потоците, но за да се стигне до тях, трябвало да имаш много мерак (още нещо, което дядо ви може да обясни), да си готов да вървиш много време по баирите и да не е страх ако останеш сам в тъмна гора през нощта.

Виното на планетата не напива така, както нашето. Има някакъв замайващ ефект, ако се пие в много големи количества, и особено ако е от скъпото. Под големи количества имам предвид МНОГО големи количества.

А сега ми се доспа, понеже докато пишех тази история си пийвах малко вино, но за съжаление то не е толкова хубаво, като това там и сега съм леко замаян. До утре...



На Планетата живеели и едни животни. Само едни, тоест един вид. Ако не се броят сините рибки. Помуненките. Помуненките са малки като катерички, имат козина (коса), като на лапландски овце и очи на тъжен гълъб. Странното е, че тези помуненки се делели на два вида: домашни и диви. Домашните живеели в домовете на РН-ите, докато дивите били избягали от там. Тоест, всяка дива помуненка е била някога домашна.
Защо, обаче, дивите помуненки бягали от домовете, в които имали свой собствен кът (тоест място, където да спят и да си чешат ушите - нещо, без което не можели)?
Дълги години помуненколозите се опитвали да разгадаят това. Тези помуненколози са нещо като нашите биолози, но за разлика от тях не се занимавали с вируси, бактерии и микроби, камо ли с по-сложни неща от това, защото, както вече споменахме, на Планетата живеели само два вида: Самите РН-и и Помуненките. Така че помуненколозите били нещо като дипломати (питайте дядо си какво е това, би трябвало да знае!) и решавали много спорни въпроси, които понякога възниквали между РН-ите и техните любими домашни екземпляри (нали няма нужда да обяснявам какво е "екземпляр"?).
Например, понякога се случвало да възникне много жесток спор между една домашна помуненка и нейния Радостоносец, относно това, дали е позволено да си чешеш ушите, докато други си мият зъбите!?
Радостоносците твърдели, че в това няма нищо лошо, докато помуненките просто откачали (да, откачали, сиреч, оставяли си козината на закачалките), от възмущение. Ето защо:
Когато Радостоносците си мият зъбите се чува един звук.... Ох, аз не мога да го преразкажа, нито да го обясня. Лебед би могъл... Ужасен звук, от който ти настръхва косата! Нещо като трион за сирене, с който се опитваш да направиш салата от мокунчета! И.. да, косите на помуненките настръхвали! Което било ужасно! Те са мили и нежни животни, с пригладена козина, мека и приятна за пипане. А когато същата тази козина настръхвала... О!!! Това просто не е за разказване... Но, все пак!.. Помуненките придобивали ужасен вид, страховит и непонятен, приличали на цяла каса скъпо вино, което, както вече разбрахте, е едно то най-страшните неща на Планетата. Малките Радостоносци, неопитали още колко е горчив вкуса на скъпото вино се плашели много в тази ситуация и панически се скривали в малките се наръбени легла.


Дотук...