автор: sradev

Има едно в което Вещиците, Магьосниците, Чародеите, Рицарите, Феите, Змейовете, Врачките, Пророците... са единодушни:

Това, което трупа парите заради самите пари, е проклето.

Много са хората и институциите, които са стигали до титлата "най-богат на своето време". оставяли са понякога своите паметници, криели са понякога своите съкровища. Но планините от злато са миражи и който се взира в тях, ослепява отвътре. А без вътрешните очи не можеш да видиш Дамоклевият меч и току се настаниш под него.

Имаше в едно голямо блато, пълно с паници, един, който искаше да бъде най-богат. И най-честно (според правилата на това блато) трупаше своето богатство. Правеше злато от каквото му падне: нефт, кюфтета, мечти, страхове... Но за нищо друго не го ползуваше, освен за умножаването му.
Не, не е онзи, който беше си платил данъка с труповете на почти цялото си семейство - той си създаде отново голямо семейство. А блатото го принуди да гради рода си със злато. Не, тук става дума за онзи - без род, без деца, без семейство... само със своето злато.

И му пратиха Боговете проклятието на Страха и Страха му измисли най-жестоката смърт, и устата му инструктираха слугите и ръцете му подписаха присъдата.
Оковаха го неговите слуги в желязна клетка, за да го разнасят с тази клетка из дворците по блатото. Напълниха клетката с майката на киселините, с бащата на огъня и той непрекъснато припламваше и вечно беше разяждан. И гол остана в клетката, без дрехи, без една нишчица дори. И с питиета без вкус и мирис, мъртви по рождение го пояха, и с пластмасови храни без вкус го хранеха. И тъй загина в клетката си изпълнена с неговите нечистотии, в средата на голям дворец с прекрасна градина, които не можеше да види, понеже клетката нямаше прозорец.

Чудно! Почти нищо не остана от планината злато, която беше натрупал. В същност тя беше планина от миражи за злато. Но дори и злато да беше - едно 10-метрово кубче щеше да бъде. И нищо не остана - дори и спомена за него.

Опитай се да си спомниш името му, аз съм го забравил.

020605
Сладар