автор: skullfile

времето или хората са убийци на мечти.....

Времето мисли. Да, то разсъждава и се опитва да изясни обстановката. То разбира и вижда всичко.
Хората казват, че нищо не е вечно. Грешат. Времето е вечно. Винаги си е течало и винаги ще си тече. Все някога ние и нашите близки, деца и внуци ще си заминем от този свят, но то ще продължи своето монотонно и безлично плаване. Ако времето можеше да говори щеше да ни каже много неща. Но не и сега. То мълчи и наблюдава живота ни. Сигурно плаче, а може и да се смее. Ние не усещаме това, не го и разбираме, но мразим времето. Мразим го, защото знаем, че все някога ще умрем и то ще е причината за това.
Времето ни забрави, но човечеството все още го помни. Помним разрушителните войни, епичните битки и единственото, което изпъква на този фон е болката и страданието. Затова мразим времето и искаме то да спре, за да си починем поне за миг и да се откъснем от нашето ежедневие. Но едва ли то ще ни чуе. Неговата величествена и грандиозна мащабност не му го позволява. За него ние не сме нито фактори, нито причина. То не тече заради нас, но ние трябва да се съобразяваме с него.
Знаете ли какво? Имам една мечта и тя е да притежавам едно единствено нещо. Нещо на вид толкова просто, но в същото време велико и необяснено. Искам да имам просто една минутка, затворена в кутия. Минута, която да е само за мен. И мисля, че всеки има право на това притежание. Но в крайна сметка аз останах само с кутийката в ръка.
Времето вижда и знае. То е като арбитър на живота ни и се разпорежда с него. Въпреки своята мащабност и всевластие то не може една дейност и това е разпореждане с мечтите ни. Всичко, но не и това. Нашите мечти остават запечатъни само за нас и то не може да ни ги отнеме. Или пък просто не иска, защото знае, че хората сами могат да унищожат чуждите мечти. Могат и още как. Просто се огледайте наоколо, пуснете си телевизора, всемете си филм от видеотеката и осъзнайте своята безпомощност. Навсякъде ти казват, че имаш избор: по рекламите, филмите, дори и новините. Но твоят избор го правят други. Животът ти е като задвижвано от механизъм колело, което се върти от някой друг, а ти само гледаш как света се обръща. Омръзна ми от супербогатите мегабюрократични и хиперкорумпирани корпорации, които се опитват да изсмучат и последната ти стотинка с предлога, че я влагат в нова революционна технология за миене на зъби. И ти си купуваш тази нова технологична паста за зъби, дори даваш и последните си пари за нея, не за друго, а защото ти е харесала нейната цветна и оригинална реклама и защото всички ти казват, че е добра, а в крайна сметка се оказваш с поредния боклук в ръка, но ти продължаваш да си я купуваш, защото всички правят така. Разни усмихнати и наконтени водещи на поредното идиотско предаване ти се хилят от екрана и ръсят цял куп с простотии, за да впечатлят аудиторията със своята "оригиналност". И ти гледаш тези предавания, защото са ти интересни и забавни, и защото искаш да се откъснеш от скучния си живот за малко, или пък просто защото не искаш да гледаш новинарските емисии, които ти съобщават за поредната отклонила се ракета на НАТО, паднала в някоя болница и убила десетки невинни граждани. Ние бягаме от трагедиите и си мислим, че това не може да се случи на нас, докато не бъдем простреляни по случайност от поредната показна престрелка в центъра на някой град. И въпреки това органите на реда продължават да убеждават обществото в правотата и силата на закона. Но закона не те спасява от престоя в болницата. И в крайна сметка си длъжен да се справиш и с безорганизираността на здравната система. Изписвайки те ти се прибираш вкъщи и докато си мислиш, че вече нищо лошо не може да ти се случи, ставаш свидетел на поредния буквално премазан гражданин от някой мегаскъп автомобил. И се радваш. Радваш се, защото това можеше да си ти. Най-накрая осъзнаваш, че живота ти е организиран от други, а ти си само пионка в играта. Наблюдаваш и въпреки, че не знаеш правилата продължаваш да седиш някъде в дъното на таблото, докато някой топ не те помита, опитвайки се да вземе царицата на другия отбор. На никой не му пука за теб, въпреки загрижеността, която уж управляващите проявяват и ти се оказваш една безцветна фигура в шаха, нито черна, нито бяла, която никой не забелязва, но всеки бута. Или може би греша. Все ще се намери някоя фирма, която ще ти предложи своя продукт и услуги и ти ще си го купиш, защото навсякъде е едно и също и навсякъде стоките са в опаковки, а опаковките обикновено са по-скъпи от стоките. И се прецакваш за пореден път, защото нямаш друг избор. В същото време незнайния собственик на фирмата доволно потърква позлатените си пръсти, гледайки пазарния скок на продукта му. Да, точно така не само ти си купуваш цветните услуги, но и твойте съседи, колеги, съученици и приятели, също толкова запленени от красивите рекламни лица или оригинални хрумвания. Започваш да си задаваш въпроса, защо по дяволите всички са като мен, къде са тези, който дърпат конците и тогава се сещаш за огромните палати край морето или на Карибите, за затъмнените прозорци и стъкла и за онези скъпите клубове, където никой не те пуска. Бих бил щастлив ако в живота въпросите бяха повече от отговорите, но за съжаление е обратното и аз, ти и те пак сме тласнати на някъде от онези там зад завесите, изтупаните кукловоди. Те не се показват обществено, но техните идеи и принципи са навсякъде. Почваш да си мислиш за другите държави и се надяваш поне там да е по-различно. Надяваш се и очакваш, че заживявайки там ще преуспееш, и наистина преуспяваш в тоалетния бизнес и спечелваш приз за най-бърз чистач на кенефи. И въпреки това си доволен, защото си западен гражданин. Но не само в милата родина е наобратно. Убеждаваш се в това докато гледаш за поредната живото-спасяваща мисия на ЦРУ или ФБР убила повече хора, отколкото е спасила. Но все пак спасените петролни шейхове и суперсекретни агенти струват доста, не съм ли прав? Навсякъде е така, навсякъде едни са по-скъпи от други. Човешкия живот се превърна в разменна единица, и то от евтините. Ярост и гняв към системата изпълват цялата ти душа и ти излизаш на бунт срещу "окупарорите". И не си и сам. Възникват безредици и хора излизат срещу хора. А някой доволно се е излегнал в леопардовия си стол, наблюдаващ по телевизията действието на новото му лазерно и модерно оръжие, винаги насочено да прострелва и убива. Трупове се въргалят по всички горещи точки на земята, докато някоя пищна тъпоумна манекенка пак протестира облечена в маруля срещу избиването на северноатлантическите дълбоководни остромуцунести трихребетови риби цаца, не осъзнавайки, че хората ги избиват, за да се прехранват. Земята е един голям полигон за тестване на стоки, оръжия, лекарства и модерна техника, килим от милиарди, който ти не достигаш и най-просто казано едно бунище от чужди интереси. И ние живеем в това бунище и все пак се радваме, че все още сме оцелели, гледайки за хилядите жертви на катострофалното земетресение от скъпи идеологии, който не са за нас. Ние сме просто цифри и ЕГН-та в някакъв си там регистър, който единствено съобщава, че съществуваме и, че сме там някъде между нищото и нещото. Ние мълчим, защото цифрите не говорят. Вече други мислят вместо нас. А аз си мислех, че като уж започваме 21 век, ще има промяна. Промени много, само дето резултатът не е в наша полза, а в нечия друга. Дори спортен коментатор би се отказал да коментира мача на живота ни, защото нямало смисъл.
Убийци на мечти, това са хората. И го правят добре, много добре, както никой друг не може. Аз продължавам да стискам празната кутийка от откраднатата ми минутка и очаквам да получа друга, но нямам втори шанс. Сега моята минутка служи на друга кауза и на други хора, който все още не са преброили свойте пари. Но времето не прощава. То идва за всичко и всеки и независимо колко чужди минути си откраднал времето винаги си ги прибира. То продължава да си тече и ще го прави винаги. То вижда, но не ни забелязва. Ние хората не сме от неговата категория и никога няма да бъдем с тези темпове. То е велико, а ние сме нищожни. Просто убийци на мечти.