автор: Marta

Имало едно такова момиченце. Не го бъркайте с Червената шапчица или Пепеляшка. То се казвало Червената тапчица. Всеки ден обувало на малките си стъпала две червени обувчици като балетни пантофки и съвсем нарочно се изгубвало в близката гора. Не само се изгубвало, а и изтървавало едната си обувчица до някой храст или под някое дърво.
Било направо прословуто с навика си да се губи и да си ръси тапчиците в дебрите на леса. Разни вълци винаги се навъртали наоколо и все се намирал някой достатъчно глупав и неосведомен, който да намери въпросната заложена обувчица. Момиченцето плачело в непосредствена близост и вълкът, дори да нямал добре развито обоняние, за да го открие по миризмата, скоро се ориентирал по хленченето му - много нежно и сърцераздирателно между другото. Появявал се между дърветата с тапчицата в ръце и тогава се почвала една...
- Ох! - възкликвала Червената тапчица, като същевременно избърсвала сълзите от прелестното си личице.- Това е моята пантофка, загубих я и направо не знаех какво да правя, как да се прибера у дома. Мама много щеше да ми се кара. Какъв мил, какъв невероятен вълк си ти и добър следотърсач, да не си някой индиански вълк? Как само съм ти благодарна, че намери тапчицата ми. Я сега ми я сложи - и протягала дългото си краче с малко ходило като същевременно гледала невинно вълка в очите. От което той се разтрепервал, непохватно се опитвал да надене обувчицата и, с което предизвиквал ясния и бистър смях, който пък съвсем го карал да изгуби ума и дума. Още повече, че след като се преборел и вържел как да е пантофката на деликатния глезен, момиченцето го целувало нежно и му прошепвало. - Сега може да ме закараш у нас, а по пътя да се отбием в някой ресторант, че много изгладнях от тези сълзи.
Вълкът прибягвал до най-близкия банков автомат, защото нямал в джоба си повече от 5 лева, а се надявал вече на нещо повече от една вечеря и се сещал за едно крайпътно заведение - мотел "Трите мечки". Изтеглял наличните от сметката си, извиквал такси и двамата с Тапчицата се отправяли към въпросното заведение. По пътя момиченцето бъбрело оживено, а вълкът нищо не чувал, защото в главата му била паднала една розова мъгла, из която се носели, крачета, очи, коси и разни други картини, които не са много за пред детска аудитория. В ресторанта на мотела Тапчицата си поръчвала разни глезотийки - омари, калмари, стриди и задължително една бутилка френско шампанско реколта 1984 година, защото нямали по-старо и скъпо, а вълкът гледал всичко това с добродушна и глупава усмивка и само се питал дали Тапчицата ще бъде благоразположена към него повече след като изпие бутилката, защото той не можел и хапка да сложи в уста от вълнение. А момиченцето показвало завиден апетит, несъвместим с крехката му външност като успявало не само да опустошава блюдата, но и през цялото време говорело:
-Не съм срещала по-мил вълк. А и с толкова фин вкус. И не знам, дали са ти казвали, но имаш прекрасни очи. А как само ти отива сивеещата козина, това е направо сребърен кожух, много ти ходи. И никак не е проскубан. Сигурно всеки ден някоя вълчица го сресва със златен гребен - така блести. Голям късмет извадих, че те срещнах, инак кой щеше да ми намери обувчицата. Зъбите ти истински ли са? Страхотни са, направо приличат на тези на Антонио Бандерас и усмивката ти е просто ослепителна...И така нататък. Каканижела сладко Тапчицата, а вълкът все повече се отпускал и си мислел едни неприлични работи. Не ви е работа. Когато оркестърът в ресторанта засвирил, момиченцето се оживило още повече, очичките му мятали искри, то протягало ръчица и хващало голямата лапа на вълка - Заведи ме на дансинга, да потанцуваме, много я обичам тази песен. Вълкът кимвал, като в сън се оставял да бъде отведен на квадратчето, отредено за танцова площадка, притиснат плътно в малките й, неочаквано силни ръце и въртян във всички посоки. Съвсем му се завивал свят, а и ръцете на момиченцето се оказали твърде непослушни. Не заставали на едно място, само шарели насам - натам по него. Което пък...айде да не ви казвам. Ама съвсем вече се бил отдал на едни цветни фантазии вълкът. И след танца вече тъкмо бил готов да попита дали има нещо против Тапчицата, да си вземат стая в мотела, за да починат след този уморителен и пълен с такива преживявания ден, момиченцето прошепвало на ухото му, че трябва да посети едно място. И се изгубвало в посока WC.
A вълкът сядал на масата и почвал да чака. И чакал, чакал, чакал. Докато загасели светлините в ресторанта и идвал, не не, Тапчицата, идвал един вкиснат келнер, който носел сметката и новината, че затварят. И когато съкрушения вълк бръквал в джоба си за портфейла, установявал, че него го няма. Ама съвсем безследно бил изчезнал. И смазан и разбит вече отвсякъде, откопчавал златния ланец от ръката си и питал келнера може ли да плати сметката с него. Получавал едно сърдито изсумтяно "Да, но да не се повтаря, нямаме такава практика, това е компромис и бъди благодарен, че не викам биячите.", с подвита опашка се затътрял към гората като си обещавал никога, никога вече да не намира разни обущета, пък и да намира, да ги хвърля в близкия поток. И никакви момиченца с невинни очи да не води по заведения. Вълчицата у дома може да вие и да го захапва отвреме-навреме, но поне не го обира до шушка, все му оставя едни пет лева на седмица за бира.