автор: Caniko

(от цикъла "Приказки от Япония")

Усещаш ли скоростта на Времето ?
Как мислиш, зависи ли тя от теб ?


В ЗАМЪКА НА ДРАКОНА

Прийждат морските вълни
С блясъка на лунните лъчи.
Приказки от стари времена
Нашепва ми всяка вълна

Сред гора от розови корали
Сред бели перли и опали
Прекрасен замък се издига
Не знам до него как се стига

Триста години в този палат
Таро живеел в свят непознат
Оставал все хубав и млад
Рибарят от малкия град

Принцеса с красиви очи
С черни и дълги коси -
Принцеса от водния свят
Се влюбила в момъка млад.

Но Таро тъгувал за свойто море,
Тъгувал за свойто безбрежо небе,
За своя град с бедни рибари,
За своя град с къщите стари.

***
Това се случило много, много отдавна, но и до ден днешен жителите на японските острови разказват тази невероятна история.
Преди повече от 500 години на един от хиледите японски острови живеел млад рибар на име Урашима Таро. Живеел съвсем сам, без родители, без жена и деца, с които да споделя радости и скърби. Всеки ден ловял риба и я продавал. Спечелените пари разпределял за храна, за дарения на Боговете и за празници.
Един късен следобяд по пътя си към дома Таро видял няколко момчета да си играят с една костенурка. Те я мушкали с дълга пръчка докато се покаже. Хващали я бързо и я обръщали по гръб. Превивали се от смях, като наблюдавали безуспешните й опити да стъпи на краката си. Играта наистина била много забавна, но . . . само за момчетата. Таро ги наблюдавал известно време. Бил достатъчно голям, за да почувства колко са виновни пред Боговете, но не достатъчно възрастен, за да ги респектира и да ги накара да го послушат.
"Момчета, какво правите с тази малка костенурка?"
"Това е наша костенурка - ние я хванахме."
"Смятате ли да я обърнете?"
"Тя е наша собственост и това не е твоя работа."
"Вие наистина приличате на собственици. В такъв случай, бихте ли ми я продали?"
Урашима Таро имал само няколко монети, но те били достатъчни, за да съблазни момчетата. Без да губят време, те взели парите и се затичали към селището. Таро отнесъл костенурката до брега. След като й казал няколко мили думи, я пуснал във водата. Доволен се прибрал в къщи да си приготви вечерята.
На следващата сутрин, както обикновено, Урашима Таро излязъл да лови риба. Изведъж чул някой да го вика по име. Бил навътре в морето и то съвсем сам. Огледал се и много тихо попитал, като че ли себе си:
"Кой е?"
Отново се чул глас, който го викал по име. Таро се огледал внимателно, но видял само една голяма морска костенурка да плува недалеч от лодката му. Тя се приближила и той я чул да казва:
"Урашима Таро, Вие сте поканен да посетите замъка на Дракона. Много Ви моля, бъдете така добър да сложите това наметало и да се качите на гърба ми!"
"Коя си ти? За какъв драконов замък говориш?"
"Кралят Дракон Ви е благодарен за това, че спасихте младата костенурка, като рискувахте да имате неприятности с онези момчета. Той ме изпрати, като негов най-близък родственик, да Ви поканя в замъка, където да Ви благодари и награди."
"Това, найстина, е невъзможно. Имам много работа. Моля, кажете му, че аз бях щастлив да помогна в този момент. Оценявам Вашата вежливост и усърдието да ме откриете и да дойдете при мен. Благодаря Ви!"
"Моля Ви, ще изпадна в много неудобно положение, ако се върна без Вас. Поставете се на мое място."
Урашима Таро нямал никакъв опит в дворцовите отношения, но не му било трудно да разбере проблемите, които би създал на тази толкова любезна костенурка. И така, той приел да се качи на гърба й, макар че го притеснявала мисълта как това наметало ще му помогне да диша, ако костенурката заплува под вода. Това притеснение скоро го напуснало. Просто забравил за него. Бил напълно запленен от красотата на подводния свят. През цялото време, което е прекарвал в лодката плавайки по повърхността, не можел да види как рибите плуват и се гмуркат в дълбочините, а сега ги наблюдавал съвсем отблизко. Дъното било покрито с корали, морски звезди, много миди и охлюви, каквито никога не е виждал. Много скоро забелязал, че морската костенурка плува към гигантски коралови порти. Охранителите изглежда ги очаквали. Щом приближили, веднага ги разтворили и ги пропуснали да минат. Дворецът, който се разкрил пред тях, бил по-голям и по-обширен дори от двореца на японския император. Такъв можело да се види само в мечтите.
Костенурката го оставила пред входа. Към Урашима Таро приближили три девойки. Едната от тях смътно му напомняла за костенурката, която спасил. Завели го в просторна стая, от която се влизало в няколко други стаи. В едната от тях имало топла баня, в другата широко легло, третата била красива градина, в която можел да се разхожда и да си почива . . . Девойките го изкъпали, облекли го, сресали косата му и го завели в друга още по-красива и просторна зала, където го очаквала млада дама с дълги черни коси. Толкова дълги и прекрасни коси, той никога не бил виждал. Прислужниците я представили като Отохиме - най-малката принцеса в замъка, и напуснали залата.
"Добре дошъл, Урашима Таро, в замъка на Дракона. Моят баща ти е много благодарен за любезността и вниманието, които оказваш на неговите поданици."
"Негова Светлост любезно ме покани в този замък, чието великолепие не бих могъл да си представя."
"Аз съм много щастлива, че прие поканата. Много пъти съм те наблюдавала как ловиш риба. Надявах се да имам щастието да се срещнем. И ето, че ти си тук."
В поведението на Отохиме напълно липсвали студенината и надменността, които били така обичайни за знатните дами. Тя стояла пред него и той се любувал на черните й очи, озарени от светлината, на чистата и нежна кожа на лицето й, на кораловия цвят на устните й. Урашима Таро бил напълно неподготвен за среща с толкова красива и искрена девойка. Не знаел какво да й каже.
Прислужниците се върнали и им поднесли множество ястия. Храната била деликатесна. Таро не бил виждал толкова богата трапеза. Не познавал наименованията на ястията и не знаел как да си служи с многобройните прибори. Но когато срещнал погледа на Отохиме, се почувствал по-уверен и за негово очудване с лекота се справил с тази трудна задача. Изпитвал истинска наслада от поднесената храна. Отохиме се държала като много близка приятелка и той я чувствал по същив начин.
Докато се хранели свирел оркестър и се изпълнявали прекрасни пъстроцветни танци. Музиката предразполагала към разговори с прицесата. В сравнение с танците и музиката на рибарското селище, ако въобще е било възможно да се прави такова сравнение, танците били много по-грациозни и по-плавни, а музиката звучала като бавен планински поток. Накрая, когато Урашима Таро не можел да яде повече и принцесата нямала какво повече да каже, отново дошли камериерките и го отвели в стаите за най-почетни гости. Влязъл в банята. Изпитал голямо удоволствие докато го къпели. След това го облекли в дрехи от чиста коприна и го отвели до леглото му - широко, приятно затоплено и меко.
На следващия ден Таро се събудил преди разсъмване, чудейки се дали преживяното е било сън, но като отворил очи видял, че все още бил в един от чудните дворци в замъка на Дракона. Щом станал, веднага се появила една камериерка с лампа в ръце. Тя го изкъпала, облякла го в семпли, но много по-изящни дрехи от тези, с които бил облечен предишния ден. След това му поднесли закуска и излезли в градината, където трябвало да почакат принцесата.
Цветята и дърветата в градината били много странни. Пред очите му разцъфтявали, покривали се със зелени листа, които много скоро ставали червени и падали на земята, след което почвата се подготвяла за новия им цъфтеж. Погледнал търпеливата камериерка и й казал:
"Колко чудно е всичко това!"
"Времето лети, Урашима Таро. Вие трябва да се наслаждавате на всеки миг прекаран в нашия замък."
Нейните думи му се сторили не по-малко странни. Попитал я дали знае нещо за рибарите. Тя добре познавала всички скали близко до неговия остров и в открито море. С оживление започнала да му разказва за най-хубавите места и за най-подходящото време за ловене на риба. Описвала му каква стръв и каква техника е най-добре да се използват. Таро я слушал с огромен интерес, когато тя изведнъж, с нескрито вълнение обявила идването на прицесата. Той се обърнал и направил дълбок поклон.
"Таро, недей да се кланяш. Кажи ми, добре ли спа?" - любезно го попитала драконовата принцеса.
Тя стояла сред тази градина, в която красивите гледки се меняли непрестанно, но гледала само в Урашима Таро.
"Аз се чувствах много добре докато спях - отговорил той, спомняйки си за изминалата нощ. Но леглото не беше моето легло, не бях в моя дом."
"А щом стана, поднесоха ли ти закуска?"
"Да. Храната беше чудесна. Всичко тук е чудесно, но все пак това не е моят дом."
"Нека тук да бъде твоя дом! Замъкът е много по-красив, когато ти си тук. Кажи ми, какво би желал да правиш днес?"
Урашима Таро се чудел какво да прави, какво да каже. Отохиме го гледала втренчено и се усмихвала загадъчно. Накрая извадила от ръкава си малка флейта и засвирила една мелодия, която била много популярна сред рибарите на неговия остров. Тя го омагьосала с тези звуци и Урашима Таро бил така трогнат, че скоро започнал да не забелязва колко бързо се сменят сезоните в градината. Започнал да свиква с живота в двореца.Имал изключително интересни занимания и научил много неща за подводния свят. Най-интересни, разбира се, били обитателите на замъка. Те били кайжини. Когато са в замъка или в друга подобна подводна обител, те се преобразяват на хора, а когато излязът в морето, в зависимост от произхода си, се преобразяват в най-различни риби. Веднъж Таро попитал принцесата:
"Отохиме, кое е обичайното ти състояние - на момиче или на кралска рибка?"
" Аз съм кайжин и двете състояния за мен са еднакви. Знам, че земните хора имате само едно състояние и може би за това ти е чудно като ни наблюдаваш как можем да плуваме на воля и колко добре танцуваме и пеем. Това сме ние кайжините, жителите на подводните градове"
Всичко в света на кайжините било много интересно. Обходил целия замък, присъствал на пищни празненства, имал много приятели, които му разказвали за презокеанските си пътешествия. Понякога принцесата му давала онова чудно наметало, с което можел, макар и за кратко, да плува заедно с тях. Времето минавало неусетно. Но един ден в съзнанието му изплувал споменът за неговия дом и за неговия остров.
"Принцесо, аз съм изпълнен с признателност към твоя баща за любезната покана да посетя този приказен замък. Всичко тук е по-прекрасно от най-красивите ми сънища, от най-смелите ми мечти. Твоето мило внимание към мен оценявам много високо и никога не бих могъл да ти се отблагодаря по какъвто и да е начин. Но аз не мога да остана повече. Трябва да се върна у дома."
"Не ме напускай!. Ще имаш всичко, което пожелаеш, защото няма нещо, което да не можеш да получиш в замъка на Дракона. Не се тревожи за нищо. Просто кажи какво ти липсва, за да си щастлив тук, в този замък."
Нямал смелост да я погледне. Поклонил се ниско и й казал:
"Аз искам да си ида у дома."
Тя положила ръце под раменете му и го изправила на крака. Прекалено много го обичала, за да не изпълни желанието му. Отохиме се разпоредила да го приготвят за път. Без да продумат и дума стигнали до кораловата порта. Дала му изомруденото наметало и той се качил на гърба на костенурката. Тогава принцесата положила в ръцете му лакирана кутия за бижута здраво вързана с пурпурен шнур.
"Не ме забравяй, Таро. Тази кутия дръж винаги до себе си и никога не я отваряй. Така ти винаги ще ме помниш. Не забравяй това, което ти казах."
Урашима Таро се поклонил и набързо й благодарил. Костенурката заплувала, но се придвижвала много по-бавно, отколкото му се искало. Когато портите на замъка се изгубили от погледа му, съвсем скоро се озовал на брега на своя остров.
Това наистина бил неговият остров. Познал крайбрежните скали, залива. Видял и храма Ебису, който бил недалеч от брега. Но къщите не били тези, които помнел. Виждал много непознати неща, който не били така прекрасни като в замъка на Дракона, но били много странни за едно рибарско селище. Отишъл да потърси колибата си, която би трябвало да бъде близко до храма, но така и не я открил.
След като се поогледал, видял една възрастна жена да слиза към брега и решил да я попита:
"Добро утро, може ли да Ви попитам нещо? Търся къщата на Урашима Таро."
"Добро утро. Облеклото Ви е много интересно! Урашима Таро!? Не мога да си спомня кога за последен път съм чувала това име. Моята баба ми беше казвала, че на нейната баба баба й е разказвала историята на Урашима Таро, който е живял точно на този остров, но кога е било? - може би преди 300 години. Бил красив млад мъж, но изчезнал преди да се ожени. Това е всичко, което знам. Но Вие кой сте? Не си спомням да съм Ви виждала. Тук живеем малко хора и се познаваме. Не е възможно някой да е посетил селището ни и да е останал незабелязан. Моята внучка е млада и красива и е време да се омъжи, но на острова много рядко идват млади хора ..."
Преди жената да е довършила отговора си, Таро й благодарил и тръгнал обратно към брега. Триста години!? Той напуснал своя дом, за да иде в замъка на Дракона и сега се завърнал, но защо? Седнал на пясъка и се замислил за своя изгубен дом. Знаел, че морската костенурка повече няма да се върне. Урашима Таро извадил лакираната кутия за бижута и си спомнил колко мила и внимателна била Отохиме, която можела и изпълнявала всяко негово желание. В двореца не се чувствал като в свой дом, а на този остров вече нямало нищо за него.
"Може би в кутията е скрито това, което може да ми помогне" - си помислил той.
С много усилия Таро успял да развърже пурпурния шнур. Отворил капака. Вътре нямало нищо. Излязъл само бял дим, който бавно се издигнал нагоре. о вдишал и като че ли отново бил в своята колиба, усетил соления морски бриз, миризмата на сушена риба, вкуса на виното, което поднасял в дар на Боговете. Кутията пазела тези 300 години, през които не бил на острова. Когато вдишал белия дим, те отлетели. Урашима Таро не бил вече млад и красив, а много много стар човек, който се питал
"Всъщност, колко години и къде съм живял?"

***
Известно време жителите на острова го виждали да стои на брега с поглед усремен някъде далеч в безбрежната морска шир. После изчезнал. Някои казват, че са забелязали огромна морска костенурка да плува съвсем близко до брега, но и тя изчезнала и никой повече не я е виждал

===========
Цанка Шишкова, "Приказки от Япония", стр.79, 2004