автор: Perdita

Сърцето ти е толкова голямо,
че има място за Вселената
и хората, и розите, и мишките,
и всичко, абсолютно всичко!
Но аз се чувствам някак
глупаво измежду хиляди неща -
едно от тях и нищо повече.
Аз търсех си сърце за двама.
...По дяволите, твоята любов -
с лопата да я ринеш, пак ще има!
Приседна ми от тихото желание
да ме направиш бяла, снежнобяла...
Тръгвам си, и знаеш ли -
прегарям, да, а не горя,
колкото и да твърдиш обратното.
Не съм обвита само в сребърно сияние
и не бушувам в тебе,
макар и да си сигурен,
а изпепелявам бавно, полудявам.
Аз нося още чернота, тъга
и някаква ужасна проклетия,
откакто ми изтръгна корена,
а искаш в дупчица в земята да се скрия,
кротка и смирена.
О да, говориш толкова красиво,
че дъх не мога да поема,
разнасяш ме из висините,
помагаш ми да литна.
Но другото къде е?
Забрави ли онази нощ, когато
в лицето ми внезапно изкрещя
от уязвимост?
То беше доста скоро,
и питам се възможно ли е
двама в тебе да се крият,
или пазиш се от себе си самия?
Знам само, че си тръгвам, за да отнеса
завинаги онази Коледа
и твоята ранимост; както ме докосваше,
разсмиваше, единствен на света.
Кърви, но ще вървя сега, а той,
животът ти, ще си остане пълен.
Радвай се, раздавай светлина,
аз тръгвам, ти го каза -
не ти принадлежа...
Сега го докажи на себе си,
че не грешиш, бъди щастлив!
...Позната някаква, голямо чудо,
сърцето ти нали не трепва лудо...
Нали? Не трепва лудо?
Ала те усетих...аз те усетих, мили,
и знам, във тебе ще се свие
една змия,
една магия.
Ти както искаш наречи я.