автор: new-born

Смъкна кожата си, бе му прекалено топло. Закопча си утринната свежест на пробуждащия се град и започна да си тананика. Чужда песен, луда песен, непозната. Но караше ръцете му сами да се движат, очите да се насълзяват, сърцето да тупти смело.
Колко още му оставаше? Тя бе предрекла седмици, но седмиците за него понякога имаха 8 дни, друг път- след понеделника идваше неделята. Какво да направи, просто се бе родил в промеждутъка между двата свята- нашия и другия. Само веднъж на 47 години единият се затваряше малко след като другия се отваряше. Нещастни бяха родените в този интервал, нещастни и различни..
Знаеше много езици, но с никой не можеше да ги упражни. Тези, които ги бяха говорили, или отдавна се бяха сляли със Земята, или тепърва щяха да открият нежната ни планета Земя.
Можеше да обича и да мрази, да страда и да се радва. В малко по-различни форми- не правеше разлика между това да пие кръвта на някоя и да я целува нежно. Не виждаше лошо в това да я удря докато посинее, а после да я лекува със силните си ръце. Естествено бе всяка негова приятелка да го изостави, отново сам, все по-сам, до безкрайност..Тогава изпитваше мъка, не ядеше и не спеше. Очите му дни наред изпускаха червеникаво-жълтите си сълзи. Забравяше да сваля и да мие кожата си, тялото му започваше да мирише на изгнила плът, на забравено месо. Не се знаеше докога ще продължава това. Просто в един момент мярваше слънчевата светлина навън, или някое хубаво цвете. Тогава ставаше, изкъпваше се и излизаше, винаги връщайки се с ухилена проститутка.
Животът му бе като затворен кръг, нямаше постоянни приятели, само една-две групички от извратени хора, странни дори за него. Неговите неразбраност и изолираност, просмукани дори във вдишването на един и същ въздух, го държаха буден до късно, докато с блеснали в зелено очи слушаше растежа на косата си. И след една такава нощ, за него всички се промени. Прегърбена жена, нито циганка, нито бяла, нито стара, нито млада, му каза, че му остават няколко седмици живот. И той и повярва, не защото бе суеверен, а защото разбра, че тя е като него. Не я попита защо, нито как. Просто се замисли, благодари за откровеността и тръгна към къщата си.
Сега вече бяха изминали няколко седмици. Защо тогава се чувстваше все по-добре, все по-енергичен? Лекомислените девойчета за по една вечер го харесваха много, разтапяха се само от едно докосване. Та нима бе възможно точно в разцвета на силите си да напусне този свят? Мисълта за смъртта не го плашеше, просто го озадачаваше. Знаеше, че все някога ще разбере каквото го интересува. И чакаше търпеливо.
Краят дойде един ден след като за последно беше пил текила. Наистина странен за отбелязване факт, но ако знаеше, че му е за последно, нямаше да се ограничи с толкова. Все пак реши, че е нагло да иска подробна информация, като останалите нямаха дори приблизителна. Облече кадифеното си сако и тръгна след Края. Не очакваше да е толкова лесно-дребно човече идва, казва "Добър ден, аз съм Края, ако може да дойдете с мен. Имаме информация, че не сте подходящ за тази земя." Дали така беше само за него, различния, или и за другите? Във всички случай, нямаше да разбере.. Затова спря да се разсейва и продължи да върви след човечето. Стигнаха до някаква сребърна сграда, влезнаха вътре и изведнъж го зарязаха сам. Пред него имаше няколко аквариума, един с акули, другият с малки декоративни рибки, третият-празен. Сигурно бе за него...Развеселен се съблече и влезна в хладната вода. И сега какво? Още преди да завърши мисълта си, усети, че се променя. Не беше по-малък, нито с друга форма, просто тялото му се впи здраво за кожата си, очите станаха пъстри и загубиха малко стряскащия си зелен блясък. Мускулите се свиха до нормални размери. След като всичко спря, той излезе облекчено, облече си дрехите и понечи да излезе. Но незнайно как беше изникнала маса, с документи, на името на Петър Петров Петров. Усмихна се, взе всичко и си тръгна. Закопча догоре яката си, почеса с обич здравата си кожа и закрачи към живота си. Новия, нормалния, неговия....