- Ооооо.... Хипар!
- Румба, де си бе?
- В Куя съм, а ти?
- На кораба “Радецки”. Ади, чакам те. Нахендриха ме да късам билетчеата. И съм главно поетично жури. И пръв моряк по окачване и закачване на въжеата. Ша возим вицето и социалната. Земи едно стъкло водка. Като излезем на круиз кораба ша клати, ти пий водка и така нема а знаеш от кво ти става лошо.
- Тръгваме с колата от АЕЦ-ца. Спирам на къмпинг “Рай”. Народ, музика, коли, сергии, бирарии. Един полицай ми сочи тучна зелена ливада – смело навлизам и паркирам. Колегата си купува черни потници и други гяволетини разни. Колежката се затри из навалицата, после се яви с огромен пищов за сина си. Гладни сме. Отпред – известната кръчма на Ицо Кърначето. Две три засукани, цицорести и баджачести циганки въртят на скарата едни ми ти кебапи... Бързо изгълтваме по два с питка. Плащам. Някакъв до мене си отваря устата на микрофон. Певеца на циганския орсестър дошъл да рути мургавелките със здрав кючек. Тука нещо става. Влизам в кръчмата – баси и гюбеците вътре. Тресат се цици, майката си трака. Това не е за нас и с маршова стъпка – към кораба.
Хипопотама не звънка, явно сваля скаутки. На Леонардо Ди Каприо сигурно се прави – ега сом му обръсне брадата.
Пристигаме на пристана. Хипара застанал на трапа и нещо крещи в ГСМ-то си. Скива ни през цайсите си и като катаджия почва да ръкомаха, сигнал подава – демек вие сте мои ора , влизайте с предимство.
Катери ме се по горната палуба:
- Румба, казах на капитана да не тръгаме, Вицето чакаме и социалната. Ей ся ми звъннаха, че идат. Сипи по една водка.
Сипах му, сипах и на колегите, сипах и на мене си. Народа около мене завистливо гледа, почнах да сипвам наред. Половинката отиде та се не видя. “Ми на круиза ако ми стане лошо?” – се сепвам, ма нейсе...
- Аре, Румба, капитана ме вика, седем и петнайсе потегляме. Отивам да посрещам гостите.
Гледам – шест без десет. Време бол. Почвам да обикалям из кораба.На долната палуба срещам един брадат веселяк, с бяла ризка. Хили ми се, зъбите му едри като бобени зърна, стърчат напред, ще изхвръкнат.
- Аз съм първи помощник капитана – представя се. Умрял съм от глад. Рибена чорбица си правя. Тоя екипаж само яде, ама повече пие. Не припарват до кухнята. От утре сменям службата – главен готвач ставам.
Шест и четирдесет. Тревога на кораба. “Баси и Титаника, потъваме ли?” Гледам – Хипара с още двама моряка трескаво откачат въжетата на кораба от понтона. “Требе да рипам у реката” – бързо съобразявам и се насочвам към носа. – така поне беше у филма. Там нема начин да не ме чака некоя красавица.
- Румба, нема а се плашиш, приятел. Тръгаме.
Капитана, черен панталон с ръбове като бръсначи, бяла риза с жълто – черни пагони, бръсната глава и фуражка отгоре се качва на мостика и с гръмовен глас обявява:
- Тишина на кораба. Никой да не мърда. Ша праим маневра.
- Хипо, кво става бе? – питам
- Маневра ша праим, не чу ли капитана. Ша закотвим кораба по средата на Дунава да гледаме зарята от там. Я прочети на горната палуба колко пасажера има да не потегляме бадева.
Пия последната капка водка, гледам кютуците които носи течението, тополите по ромънския бряг, дето някой ги е построил в стройни редици и прекрасния залез над реката.
- Шейсет – отговарям едно към гьотере,- без децата под двнанайсет години.
- И аз на долната палуба ги изкарах толкова.
Двамата крещим колкото ни глас държи, та капитана да ни чуе.
- Кво правите бе! Ще препълним кораба. Найдене, дигай трапа, кой влязъл – влязъл, кой не – ред да чака.
Потегляме срещу течението. Пеша да тръгнеш по водата, надминаваш кораба. Посоката му – право у ромънския бряг.
Страхотна природа. Вода, брегове, вятър, зеленина, залез, комари като врабчета.
- Румба, налей водка.
- Ми да налея, бе Хипо, ма то народа жаден, не остана.
- Чакай, репортаж трябва да правя по тутурутката. Я, тука неам оператор. Но имам роуминг. Ще перкам по ромънския. Ало, Коте, потеглихме. На кораба са вицето, социалната и Румир...
- Я – викам – зарята започва.
- Ква заря бе. Бучи и треши у Оряхово и Бекет. Леле каква буря се задава. Отивам при капитана.
- Ляво колело – пълен напред, дясно колело пълен назад – чуваме след малко.
Кораба скърца от всякъде но прави обратен завой почти на място. И за нула време – на пристана.
Те такава заря не бях виждал. Фойерверки – всички цветове на дъгата. Разцепват небето. Всякакви причудливи форми. Народа се кефи и крещи, като на футболен мач. Кораба е близо и по палубата падат непрекъснато димящи хартийки. Като че ли някой постла килим.
- Румба, утре никаква работа в АЕЦ-а. Тука. Ша метем кораба.
- Хипар, ние тръгваме за ресторант “Радецки” Под чадърите – там те чакаме. На по бира.
- Ади. Идвам след малко.
Тъкмо да влезем в ресторанта, задават се едни черни костюмари заобиколени от полицейски фуражки. Вицето и социалната – и те жадни ще поркат бира. “Тука нема да стане” – викам, “Обратно към Ицо Кърначето”. Правим кръгом и отново потегляме маршово.
Изведнъж – бум, тряс, почна да се лее като из ведро. Кой където намери там се крие. За няма и минута и слиповете ми се напълниха с вода. Народа около мене вие, пищи, търчи, обаче подслон само за най-нахалните. Заставам под една улична лампа и започвам през тая водна пелена да наблюдавам.
Конкурса мис мокра фланелка трева да пасе. Цица до цица ви казвам. Едни бавно се вдигат, после бавно падат, едни се тръскат бързо нагоре надолу, други ту наляво, ту надясно. И диагонално даже имаше. Едни големи такива, бъчвести, други вирнали се нагоре, като лисичи муцунки, трети остри – аха да изхвръкнат напред, сплескани, лимончести, увиснали, къси дълги – квото ти душа иска. И зърната им на всички настръхнали.
И това не е всичко.
Видях какво значи мис мокри гащи. Отзад – всякакви дупета. Едри, дребни, стегнати, амфорни, спаднати, трътлести. Предниците – тъмни триъгълници, равнобедрени, с върха надолу. Всякакви размери. Релефни, гладки или само цепки.Едни нормални, други здраво издути. И ако щете вярвайте само тука там се открояваше нещо морално – я сутиен, я прашка. Баси и индустрията за женско бельо – викам си. Тая ще фалира бе.
Така, както здраво съм се захласнал, тока спира. Те па това може да се случи един път на сто години в Козлодуй. Веднага се насочвам към колата. До нея – две мацки мокри до кости.
- Влизайте, ама се събличайте да не ми измокрите задните седалки.
- Добре – отвръщат – обаче няма да гледаш назад.
- Няма, и веднага отправям поглед към огледалото за обратно виждане.
Влизат и колегите – тамън пет човека пълна кола.
- Шефе, пита колегата, догодина панаир ще има ли?
- Ще има, отговарям.
- Кораб “Радецки” Ще има ли?
- Ще има.
- Заря ще има ли?
- И заря ще има.
- Господи, да пратиш дъжд, Господи. Моля те. Много ти се моля.