автор: salza

Съберете тълпа от мъже и жени, чиито съзнания вече са поставени в определени рамки от всекидневното четене на вестници, пуснете им силна музика, ярки светлини и реч на един демагог, който (като всички демагози) е едновременно с това и експлоататор, и жертва на стадното отравяне, и така за отрицателно време вие ще ги снизите до състояние на почти безсъзнателна субчовечност.
Никога преди толкова малко хора не са имали властта да превръщат огромни мнозинства в глупаци, маниаци или престъпници.

В комунистическа Русия, фашистка Италия, нацистка Германия, експлоататорите на фаталния стремеж на човечеството към стадно отравяне са следвали подобен начин на действие. Когато са били в позицията на революционери, те окуражавали тълпите под тяхно влияние да проявяват разрушително насилие. По-късно, когато вземели властта, те позволявали само на чужденци и избрани изкупителни жертви да бъдат подлагани на пълното въздействие на стадното отравяне. След като обличали одеждите на статуквото, те проверявали дали снизяването до субчовечност е стигнало до точка, която е далеч от безумието. За тези неоконсерватори масовата интоксикация била жизнено важна и следователно била средство за повишаване на внушаемостта на техните поданици и така ги правела по-лесни за управление от авторитарната воля. Стоенето в тълпата е най-добрия известен антидот за независимата мисъл. Оттук се корени и диктаторското противопоставяне на "истинската психология" и личния живот. "Интелектуалци по света, обединявайте се! Няма да загубите нищо друго освен собствените си мозъци."

Наркотици, елементарна сексуалност и стадно отравяне - това са трите най-популярни пътя към прекрачването на границите на личността в посока надолу. Има и много други, не толкова добре утъпкани като тези широки, слизащи надолу магистрали, но и те водят също толкова сигурно към същата подличностна цел. Да вземем за пример ритмичното движение. В примитивните религии продължителните ритмични движения често са използвани с цел предизвикване на състояние на подличностен и субчовешки екстаз. Същата техника е използвана и от много цивилизовани народи за достигане до същия резултат - например от гърците, индусите, някои ордени на дервишите в ислямския свят, от някои християнски секти като шейкърите и светите роулъри. Въс всички тези случаи ритмичното движение - правено продължително и с множество повторения, е форма на ритуал, практикуван съзнателно, за да се достигне до минаване границите на личността в посока надолу.

Освен това в историята има данни за много спорадични избухвания на неволево и неконтролируемо подскачане, залитане и мятане на глави. Тези епидемии наричани в някои региони тарантизъм , а в други - Свети Витово хоро, обикновено се появявали в смутни времена - след войни, чумни епидемии и глад като най-често се срещали след маларични епидемии. Несъзнателната цел на мъжете и жените, които се отдавали на тези колективни мании, е същата като тази, преследвана от сектантите, които ползват танца като религиозен обряд - а именно - бягство от капсулованата личност към състояние, в което не съществуват отговорности, няма минало натоварено с вина, нито призрачно бъдеще. Има само настояще - блаженото съзнаване, че си някой друг.

Обредите, водещи до екстаз чрез ритмични движения, са вътрешно свързани с екстазните обреди извършвани под ритмични звуци. Музиката е необятна също като човешката природа и има какво да каже на мъжете и жените на всяко ниво от тяхното съществуване - от самосъжалителните сантименталности до абстрактното интелектуалничене, от простото храносмилане до духовното. В една от нейните безбройни форми, музиката е мощен наркотик - отчасти стимулант и отчасти накотик, a като цяло - предизвикваща промени у слушащите. Нито един човек, колкото и цивилизован да е той, не може да слуша дълго африкански тамтами, индийски напеви или уелски химни, и неговата критическа и съзнателна личност да остане незасегната.

Би било интересно да съберем най-изявените философи от най-добрите университети, да ги затворим в една гореща стая заедно с марокански дервиши или хаитянски вуду шамани, и след това да измерим с хронометър силата на тяхната психологическа устойчивост на въздействието на ритмични звуци. Дали привържениците на логическия позитивизъм ще издържат по-дълго от привържениците на субективния идеализъм; дали марксистите ще се окажат по-устойчиви от томистите и ведантистите? Какво прекрасно и плодотворно поле за експерименти! Между другото, можем със сигурност да предположим, че ако е подложен достатъчно дълго на звуците на тамтамите и пеенето, всеки един от философите накрая ще започне да подскача и реве заедно с диваците.

Ритмичните движения и звуци са, така да се каже, заложени в основата на стадното отравяне. Но има и други по-тесни пътища, пътища които могат да бъдат избрани от самотния странник, който не обича тълпите и няма вяра в принципите, институциите или личностите, в чието име се събират тълпите. Един от тези тесни пътища е пътят на мантрата, или както Христос го нарича - "празното повтаряне". В публичните богослужения "празното повтаряне" е почти винаги свързвано с ритмични звуци. Литаниите и подобните им се пеят или произнасят напевно. Подобно на музиката те произвеждат квази-хипнотични ефекти. Когато "празното повтаряне" се практикува самостоятелно, то въздейства върху съзнанието, но не заради приликата му с ритмичните звуци (защото то действа дори когато думите не се произнасят, а само се казват наум) - това става благодарение на концентрацията на вниманието и паметта. Непрекъснатото повтаряне на една дума или фраза много често води до състояние на просветление или дори до пълен транс. Когато е вече предизвикан, на този транс можете да се наслаждавате заради самия него, като приятно чувство на подличностна другост, или можете да го използвате целенасочено за усъвършенстване на личното поведение чрез самовнушение и така да подготвите пътя към цялостното постигане на преминаване границите на личността в посока нагоре.

За тази втора възможност ще говорим повече по-нататък. Тук наша грижа е "празното повтаряне" като път водещ надолу към подличностното отчуждение. Сега трябва да открием чисто физиологичен метод за бягство от капсулираната личност. А това е методът на телесно наказание. Разрушителното насилие, което е краен симптом на стадното отравяне, не винаги е насочено навън. Историята на религиите изобилства от страховити разкази за групови самобичувания, самонаранявания, самокастрирания и дори самоубийства. Тези действия са последствия от преживян делириум на тълпата и са извършвани в състояние на обезумяване. Съвсем различно е телесното мъчение извършено хладнокръвно и самостоятелно. Тук самоизмъчването е акт на лично решение, но неговият резултат (поне в някои от случаите) е временна трансформация на капсулованата личност в нещо друго. Само по себе си, това друго нещо е съзнаването на физическата болка - то е толкова силно, че става единствен, доминиращ център. Самоизмъчващият се човек идентифицира себе си със своята болка и когато стигне дотам да съзнава само нея, той е спасен от минали вини и настоящо безсилие, от натрапливото безпокойство за бъдещето, които съставляват голяма част от невротичното его. Така става реалност едно бягство от личността, едно слизане надолу към състоянието на чисто физиологическото мъчение. Но самоизмъчващият се не винаги остава на това ниво на подличностно съзнание. Също като онзи, който използва "празното повтаряне", за да надскочи себе си, той може да успее да използва своето временно откъсване от Себе-то като мост, водещ нагоре към живота на Духа.
Тук възниква един много важен и труден въпрос. До каква степен и при какви обстоятелства е възможно човек да върви по слизащия надолу път и едновременно с това да го ползва като път за духовно въздигане. На пръв поглед е очевидно, че пътят надолу не води и никога няма да води нагоре. Но в света на Битието нещата не са така прости, така както са нещата в нашия красив и подреден свят на думите. В истинския живот едно слизане може да бъде начало на изкачване. Когато черупката на егото се пропука и се появи една подсъзнателна физиологична другост, която лежи зад личността, то може да се случи така, че да зърнем - за миг и апокалиптично - онази друга Другост, която е в сърцевината на всичко съществуващо. Докато сме затворени в нашата капсулована личност, ние оставаме слепи за множеството Не-Себе-та, с които сме свързани - органичното Не-Съм, подсъзнателното Не-Съм, колективното Не-Съм на психичната среда, в която съществуват нашето мислене и чувства, и иманентното и трансцендентно Не-Съм на Духа. Всяко едно бягство от капсулованата личност, дори ако е по слизащия надолу път, прави възможно поне моментното осъзнаване на Не-Себе-тата от всички нива, включително и на най-високото. Уилиам Джеймс (в своята книга "Разновидности на релгиозните преживявания") дава примери за "наркотични откровения" появили се вследствие на вдишването на смехотворен газ. Подобни видения са преживявани и от алкохолици, а вероятно има моменти на интоксикация от почти всеки наркотик, когато съзнаването на едно Не-Съм, стоящо по-високо от раздробеното его, става възможно съвсем за кратко. Но за тези редки проблясвания на Откровение се заплаща огромна цена. Защото за наркомана, моментът на духовна осъзнатост (ако въобще се появи такъв) много скоро бива последван от нечовешко вцепенение, безумие или халюцинация, следвани от мрачни периоди на абстиненция, и в дългосрочен план - от трайни и фатални увреди на здравето и ума. Много рядко се случва едно "наркотично откровение" (както и всички други откровения свише) да стимулира своя приемник към усилия за личностна промяна и прекрачване границите на личността в посока нагоре. Но фактът, че това все пак се случва, никога на може да оправдае използването на химически методи за преминаване на тези граници. Това е път водещ надолу и повечето от онези, които го избират, стигат до състояние на деградация, където периодите на нечовешки екстаз се сменят с периоди на съзнаване на личността, която е толкова окаяна, че каквото и да е бягство, дори то да е бавното самоубийство от наркотично пристрастяване, изглежда по-примамливо от връщането към личността.
Това което е вярно за наркотиците, важи и за елементарната сексуалност. Пътят води надолу, но по него тук-там могат да се срещнат и откровения. Тъмните Богове, както ги нарича Лоурънс, могат да сменят знака си и да станат светли. В Индия има Тантра йога, основана на подробна психофизиологична техника, чиято цел е трансформация на плъзгащото се надолу Себе във възхождащо нагоре Съм. На Запад, най-близкият еквивалент на тези тантрически практики е сексуалната практика разработена от Джон Хъмфри Нойъс и практикувана от членовете на обществото Онейда. В Онейда елементарната сексуалност не само е била успешно цивилизована, тя е била направена съвместима с и подчинена на разновидност на Протестантското Християнство, което било искрено проповядвано и ревностно прилагано.

Стадното отравяне причинява по-цялостен разпад на егото, отколкото елементарната сексуалност. Неговите безумства, глупост и повишена внушаемост могат да бъдат сравнявани само с отравянията причинени от алкохол, хашиш и хероин. Но дори и един член на екзалтираната тълпа може ( ако е в сравнително ранен стадии на плъзгащата се надолу личност) да достигне до истинско откровение за Другостта, която стои над личността. Това е и една от причините, поради които нещо добро може да излезе и от най-шумните сектантски събрания. Нещо добро, но също и голямо зло може да произлезе от факта, че мъжете и жените в тълпа стават много податливи на внушение. Докато са в това състояние, те са податливи на призиви, които придобиват силата на постхипнотични команди, когато бъдат чути в нормално състояние. Също като демагога, сектантът-проповедник дезинтегрира егото на своите слушатели като прави от тях тълпа чрез множество празни повторения и ритмични звуци. След това, за разлика от демагога, той прави внушения, някои от които са чисто християнски. Тези внушения, ако "се хванат" дават като резултат реинтеграция на разрушените личности на едно по-високо ниво. Може да се осъществи и реинтеграция на личността под влиянието на постхипнотични команди издадени от раздвижващ тълпите политик. Но всички тези команди са от една страна подстрекателства към омраза и сляпо подчинение, и от друга - към компенсаторни илюзии. Създадено от огромна доза стадна отрова, утвърдено и насочвано от реториката на един маниак, който в същото време е и Макиавелиански експлоататор на слабостите на хората, политическото "покръстване" води до появата на една нова личност, по-лоша от старата и много по-опасна от нея, защото първата цел на онзи, който пламенно се е посветил на една партия, е ликвидацията на нейните опоненти.

Откривал съм разлики между демагози и престорени проповедници, въз основа на това, че вторите могат понякога да направят и нещо добро, докато първите никога не биха успели да произведат нещо друго освен вреда. Но все пак не бива да си представяме, че религиозните експлоататори на стадното отравяне са напълно невинни. Напротив, в миналото те са били причинители на не по-малко огромни злини от онези, изтърпени от жертвите на революционните демагози на нашето време ( даже заедно с жертвите на първите жертви). За периода на последните шест или седем поколения злотворческата мощ на религиозните организации в Западния свят е значително намаляла. На първо място това се дължи на невероятния прогрес на приложните науки и съпътстващия го глад за компенсаторни илюзии на масите, но илюзии, които да са по-скоро позитивни отколкото метафизически. Демагозите предлагат такива псевдопозитивистични илюзии, но църквите - не. Така със западането на привлекателността на църквите намалява и тяхното влияние, благосъстояние и политическа мощ, а задно с тях и възможността да вършат злини в голям мащаб. Сега обстоятелствата са такива, че спасяват църковните деятели от някои изкушения, на които техните предшественици в миналото почти винаги са се поддавали. Добре би било те да се откажат доброволно от такива изкушения, защото такива все още съществуват. Най-голямото от тези изкушения е изкушението за домогване до власт чрез използване на неутолимото човешко желание за плъзгащо се надолу прекрачване на Себе-то. Съзнателното предизвикване на стадно отравяне - дори това да се върши в името на религията, дори ако се предполага, че то е "за доброто" на отровените - не може да бъде морално оправдано.

По темата за хоризонталното преминаване на границите на личността няма нужда да се говори много, но не защото този феномен е маловажен (разбира се, че не), а само защото е твърде очевиден, за да изисква анализ и появата му е твърде често срещана, за да се поддава на класификация и обобщения. За да избягат от ужасите на капсулираната личност повечето мъже и жени избират да вървят настрани, а не надолу или нагоре. Те идентифицират себе си с някаква кауза, която е много по-голяма от техните настоящи интереси, но едновременно с това не е деградиращо ниска, а ако е по-висока, то непременно да може да се впише в рамките на съвременните социални ценности. Това хоризонтално или почти хоризонтално преминаване на границите на собствената личност, може да се превърне в нещо толкова тривиално, каквото е например едно хоби или в нещо ценно, каквото е бракът по любов. То може да бъде изявено чрез самоидентификация с която и да е човешка дейност - от управлението на компания до писане на трудове по атомна физика, от композирането на музика до колекционирането на марки, от провеждането на политически кампании до преподаването на деца или изучаването на размножителните навици на птиците. Хоризонталното преминаване на границите на личността е от изключителна важност. Без него не биха съществували науките, изкуството, законността, философията, и разбира се цялата цивилизация. Без него нямаше да има и войни, нямаше да има верска или идеологоческа омраза, нямаше да има преследвания и упорито незачитане. Тези велики богове и тези огромни злини са плодове на човешката способност за тотална и непрекъсната самоидентификация с една идея, едно чувство, една кауза. Как бихме имали добро, ако не познавахме злото, как бихме имали високоразвита цивилизация без да познаваме бомбения дъжд или унищожението на политически и религиозни еретици. Отговорът е, че ние всъщност не познаваме доброто и няма да го познаем, докато нашето преминаване на границите на личността е само хоризонтално. Когато идентифицираме себе си с една идея или кауза, ние всъщност се прекланяме на нещо ръкотворно, нещо частично и нещо ограничено, нещо което, колкото и да е благородно, е все пак твърде човешко. И както е казала една голяма патриотка, в навечерието на своята екзекуция - "Патриотизмът не е достатъчен." Не са достатъчни и социализмът, комунизмът, капитализмът, изкуството, науката, обществения ред, нито която и да е религия или църква. Всички те са абсолютно необходими, но никое от тях не е достатъчно. Цивилизацията изисква от индивида искрена самоидентификация с най-високата от човешките каузи. Но ако тази самоидентификация с човешкото не е придружена от съзнателно и непрекъснато усилие за прекрачване границите на личността в посока нагоре, към всемирния живот на Духа, то постигнатите добрини винаги ще се смесват с уравновесяващите ги злини. Паскал пише " Ние правим от истината идол, защото истината без милосърдие не е Бог, а Негов образ или идол, на когото не трябва да се покланяме, нито да обичаме." И поклонението пред идола е не само погрешно, то е напълно неуместно. Преклонение пред истината, която е разделена от милосърдието - самоидентификация с науката, но без наличието на самоидентификация със Същността на всичко съществуващо - така се оказваме в ситуация на противопоставяне. Всеки идол, колкото и възвишен и благороден да е той, се превръща с времето в Молох, жаден за човешки жертви.