автор: Shureja

Понякога,
когато сънят е бездна
а ти пропадаш в него,
ужасена и немеща,
аз,
като грижлив среднощен пчелар
леко се присягам,
моя мила,
и те хващам
за рамото...
Сънят е кошер,
в който няма гравитация,
но ти не смееш да полетиш
дори насън.
Дори тогава...

Друг път
спиш привидно спокойно...
Виждам как луната огрява
оная част от лицето ти,
която и денем е красива,
и ще бъде красива завинаги,
като езическа маска
на богиня на плодовитостта;
но аз се взирам в другата,
неогрятата,
тъмната половина -
в която криеш онемяла
страха и безумието си...
Това вече си ти,
мила моя,
осъзнала тленността си,
дори само насън,
подобно на охлюв,
от който ще остане само черупката,
а след време и тя няма да остане...
Спокойствието на сън е измамно -
ти сънуваш постоянно,
мила моя,
още от времето,
когато си била риба,
цяла нощ скиташ
по первазите на Осезанието
като разгонена котка.
Но събудиш ли се
си дете на забравата...

Понякога,
И аз заспивам,
(случайно!)
и не знам защо,
но все сънувам че ти не спиш,
че ме гледаш
как спя,
и че чакаш само да политна
в пропастта на съня,
(онемял от нищожност)
за да ме хванеш за рамото
като грижлив пчелар...
Аз също не се научих да летя,
моя мила,
(дори на сън!),
за това винаги пропадам в кошмарите си;
а как ми се иска да се скрия,
от всички,
и от тебе даже,
във себе си,
(като охлюв!)
и да спя щастлив
и спокоен,
защото още от времето,
когато бях повей на вятъра,
предчувствам
че на сутринта
в леглото ще бъдеме само тримата:
аз, ти и забравата...

Забравата е ней-грижлив пчелар на света...