автор: vancio

Христо Ботев
Той огъня запали във сърцата
на българското племе, в кръв обляно,
той сабята му тури във ръката,
да требе турското коляно.
Дали той беше пратеник от Бога,
чакан за България пет века,
или пък за миг една тревога,
живееща с съдбата на човека?
Беше той една миссия,
изтръгната от робския Балкан,
която всички ни спаси
от турский кървав ятаган.
Хайдутин беше, или пък войвода,
или пък обикновен човек,
но страстно тъй жадувал за свобода
в оноя черен, страшен век?
И не му омръзна клетото скитане
по чуждестраните земи,
и всякъде, кат гостин нежеланни,
влизаше в заспалите души.
И всякой, който с него се здрависа,
безсмъртен ще да има той живот,
на подвизи велики той ще ги ориса
и всяк от тях ще стане патриот.
Враг на безнравствени народи,
извор на желязна воля,
гений на добри изходи,
но все с оная тежка доля.
И на «Радецки» той търчеше
с много зъл, но мъдър лик,
с гърди куршумите трошеше
с яростен и грозен вик:
- На бой с душмани османлии,
на бой за родната земя,
на бой за миналата слава,
да си пролеем ний кръвта!
И щом продума тия думи,
сбъдна му се заветната мечта ,
там - до карставия извор,
дъхът му последний остана.
А Балканът не повярва,
че героят тъй загина,
не повярва, че за рая
страдната душа замина.
Жив е Ботев…не загина
и вечно ще живее,
душа, що за свобода падне
не може да изтлее.