Колко ли време е необходимо да забравиш напразните надежди ,да заживееш в реалността ,да накараш очакването теб да чака...много навярно..
Промъквам се тихичко...стаявам дъха си и чакам...спотайвам се значи,очаквам...Очакването е хубаво,има тръпка...може и страстта да разпали...е,ако нея я няма ,щото и това се случва...Очакване...Започваш да си спомняш, да си мечтаеш...Предвусваш...сетивата ти се изострят.Напрегнато се вслушваш...Всеки шум е по -отчетлив в тишината и всеки полъх във въздуха по те докосва...Да можеш да дочакаш...Тишината е само тук и тя стаена...ако се огледаш,ще забележиш колко прах има наслоена във всичките тези изминали мигове на очакването...Обзема те и мъничко страх-дребни ,ситни ,пръсчетата му студено галят кожата ти ,чак настръхваш...ами ако се проточи...ако започнат да избледняват спомените,ако мечтите започнат да губят блясък и очарование,ако докато очакваш страстта те изпепели и пепелта се разпилее ...ще натрупа нови пластове прах...ще превърне поредната мечта в блед спомен ...ако забравиш това което очакваш...Ако това стане...значи теб вече те няма...