автор: glishev

Маргрете Маратска беше като цвете между тръни. Може би не само случайността на майчиния избор бе определила името й - нарекоха я на най-милия от полските цветове и на най-крехкия от скъпоценните камъни.
И докато мъжете и жените в благородното й семейство намираха удовлетворение в суровите задължения на властта, тя единствена виждаше, че да донесеш радост привлича сърцата повече отколкото да спечелиш битка. Когато бъдещият император Манауидан отиде в селското й имение, за да сподели с нея уюта на гори и поля, незнаен певец съчини толкова обичаната балада "Слънцето залязва":

Меги, Слънцето залязва!
Ручей чист приспивно пее,
хей, звездица се показва -
сякаш в твоя поглед грее.
Меги, Слънцето си легна!
А Луната е готова -
в колесницата си впрегна
бухал бял и бяла сова.

Меги, Слънцето го няма!
Мрак покрива лесовете.
Де е мойта крехка дама?
Де ухае мойто цвете?

Меги, Слънцето избяга!
Сладък сън ме не люлее;
сядам на тревата, драга -
по лицето ти линея.

Меги, Слънцето далеч е!
Та ела в гората тъмна…
… Не дойде при мен, а вече
миг остава, дор се съмне.

Меги, Слънцето изплува!
Няма те до мен, красива.
Стъките ти все не чувам;
суха е гората, сива.

Наивните рими на неизвестния стихоплетец разказват как владетeлят цяла нощ чакал прекрасната си родственица на горска поляна и как (типично за простичкото драматично чувство на южните провинции) тя не дошла. Някои смятат, че баладата е създадена от самия Манауидан, в стил, нарочно наподобяващ този от песните на южняшките селяни. Разбира се, нищо не пречи той (чрез някого от прислугата) да е поръчал стихове на някой младеж от околностите на имението.
За да очертаем по-пълно образа на Маргрете обаче, трябва да споменем и силната й решителност в решителен момент, когато тя доказва, че кръвта на войнствените й прадеди не се е разводнила в нейните вени. По време на краниатския бунт принцесата се намира в замъка Рихтир, недалеч от пътищата на въстаническите отряди. Там тя гостува на наместника Елимот а Додинак (потомък на знаменития победител при Мюни). Вестта за приближаването на голяма шайка бунтовници кара Елимот да напусне малодушно имението. Той моли Маргрете да тръгне заедно с него, тъй като е загрижен както за своята, така и за нейната безопасност. Тя отказва и с много упреци успява да накара и наместника да не побягва. Когато въстаниците достигат замъка, принцесата заповядва Елимот да се скрие, защото знае, че те искат главата му. Самата тя излиза пред тях и дори кани предводителите да нощуват под нейния покрив. Поразени от смелостта на тъй крехката жена, а и подвластни на всеобщото възхищение пред нея, всички бунтовници свалят шапки, коленичат и още същия ден продължават пътя си, без да навредят на когото и да било в околността. Добрите чувства към Маргрете надвиват омразата към императорската фамилия. По-късно, след потушаването на безредиците, тя се застъпва за всички пленници от отряда. Императорът ги помилва и те се задължават до края на живота си да се носят само в зелено и бяло - цветовете на принцесата.


Маратиански хроники IX