В дните на Григорий край новата столица имало обител на Посветени.
Тамошният игумен се наричал Верданвал и бил известен с голямата си мъдрост. Веднъж в манастира постъпил малък послушник, съвсем дете. Момчето все разпитвало кога ще се учат Каноните, кога ще може да ходи и да проповядва по Двете земи и изобщо страшно дотягало на всички с дърдоренето си. Един ден Верданвал донесъл дреха на Посветен и я дал на послушника. Малкият силно се изненадал и попитал дали вече може да се смята за напълно обучен.
- Да, можеш - отвърнал игуменът. - Сега ти остава само да се изучиш.
Известно е, че момчето носило дрехата до деня на посвещаването си, когато, вече като мъж, пожелало да сложи послушническа роба.
Коментар на преписвача:
Разказът иде да покаже, че всичко мислимо вече е факт. Защото доколкото присъстват в душата на Бог (където няма неистини), всички неща могат да бъдат съзерцавани и от ума на смъртния - независимо дали са реални, просто възможни или направо невероятни. В този смисъл у всеки послушник трябва да виждаме пастира. Същевременно и у пастира има място за послушника. За Бог, Който винаги е в Средата на времето, няма разлика между бора и шишарката.
***
"Всеоръжие на Вярата" VІІІ: 34
Добрият игумен Верданвал обичаше да казва така:
- Деца мои, не отбягвайте гордостта. Вие сте още много млади, а младост без гордост не бива. Бъдете напълно уверени, че всеки един от вас е най-мъдрият, най-добрият и най-незаменимият служител. Всеки един от вас ще стане Уста на на Словото и самият император - нека е винаги щастлив! - ще се вслушва в проповедите ви. Който от вас мисли другояче, е подлец и ще стане интригант. Който се преструва на смирен, когато е шестнайсетгодишен, ще го изгоня от тази обител, както градинарят скубе плевелите. Деца, деца, вярно е, че Небесата обичат смирените сърца. Но никога не забравяйте, че само самите Небеса могат да смиряват. Давайте всичко, което се трупа в гърдите ви, борете се, надмогвайте се един друг в учението и в дисциплината, спорете. Изисквайте, докато е време, уважението, което се полага на робата и сандалите ви. Взимайте каквото можете! Бързайте в това. Защото в най-голямото опиянение от живота и науката ще дойде небесният урок. И колкото по-горди и прекрасни сте били, толкова по-кротки и нищи ще станете. Най-веселият ще стане най-тъжен. Най-увереният - най-колеблив. Най-мъдрият ще пита за съвет и бабичката, която мете сутрин пред храма. Само когато това стане, ще бъдете наистина смирени. Тогава ще ви обикнат Небесата, но вие вече няма да смеете да се надявате на това. Тогава ще сте годни да вземете тоягата и да тръгнете по Двете земи. Тогава, може би, ще ви слуша даже императорът…
- Нека е винаги щастлив! -отвръщахме всички в хор.
Такъв беше нашият учител. Когато идваха от столицата да го поканят за Уста на Словото, той се скриваше. Имаше приятели в Двора и те му пращаха вест кога отново ще го търсят хора от Големия храм. Тогава старецът взимаше тоягата си и мяташе още едни сандали на рамо. С дни се запиляваше из хълмовете и горите. Връщаше се благ и спокоен, с прясно набрани билки в полата на робата, едва когато отчаяните пратеници ни бяха напуснали. Това се случи поне шест пъти, докато бях послушник.
Из "Пътят на монаха" от Ферхад Мъдрия
***
Маратиански хроники VII