автор: StillYourPain

Свободата, да говорим за нея без да бъда обвинен в подривна дейност, понеже свободата да казваме и да пишем каквото мислим е толкова ценно благо, че предизвиква ревността на Съдбата...


Свободата, да говорим за нея без да бъда обвинен в подривна дейност, понеже свободата да казваме и да пишем каквото мислим е толкова ценно благо, че предизвиква ревността на Съдбата. Живеем в един свят, където всичко постоянно е под някаква заплаха. По мое мнение винаги е било така, но в наши дни дори в още по-ужасен аспект от когато и да било.
На прага на новото хилядолетие и при объркването, което настъпва в края на всеки век, свободата се превръща в каквото си поискаме: оръжие, една голяма алегория на премахванетона Мира, Справедливостта, на всичките тези статуи, които са се подредили по публичните монументи на годините и безвремията. По наше време, Свободата даже си има малки-
но тези свободи често дегенерират в привилегии, веднага щом бъдат обявени за частна собственост. А това се наблюдава все повече и повече през последните години на този издъхващ век! И въпреки това, когато малките свободи са в опасност, и на голямата не ú остава много. (...)
От година на година на индивида мъ се казва да скланя глава. Защо ли? Защото на масите им се иска той да изчезне. Защо ли? Защото той представлява една форма на свобода, която, на някои определени места вече не е валидна, и освен това той отказва да бъде погълнат от масата. Той следва съветите на Полоний към сина си, той е решен да остане верен на себе си. Той е непоправим, нищо не може да се направи с него. И масата ще мине отгоре му със силата на декомпресорно колело.
Въобще не си мислете, че моя индивид е горделив, не е горделив повече от който и да било, понякога даже е скромен и във всеки слъчай е наясно със границите на своите способности, но си има тази фикс идея, че, това, което върши, никой не може да го свърши така, както той самият. И към това се добавя и една увереност, която би изглеждала още по-обидна за някои, че е уникален.
Всеки човек е уникален. Някой, който си отива от света, отнася със себе си цяла една вселена, на която никой не е гледал както той и която никога няма да бъде изнамерена отново такава, каквато я е видял.Тук трябва да припомним с прости термини онази фундаментална истина, от която толкова упорито иска да се отрече нащето време, а именно, че никога не е имало две напълно идентични личности. Колкото и да е тясна връзката, която ни свързва, пълна илюзия би било да вярваме като Телиард Шардински в колективното спасение. Всяка душа бива спасена сякаш е единтсвена на света. Това е, което придава и на най-низкия от нас уникална важност. Никой не е маловажен и смъртта на който и да е човек винаги е шокиращо събитие.
В резултат на това напразно сме тръгнали да отброяваме хората на милиони и десетки милиони, тъй като има галопираща инфлация на демографско ниво - и ние сме тръгнали към един свят, който ще бъде по-населен от мравуняк и много по-зле организиран - на теория става дума за милиони или милиарди от индивиди, от които всеки е уникален.Но това го променихме. Ден след ден се настоява, тук и там по света, за смазването на онзи, който е себе си и никой друг.
Затвори, карцери, килии, арести и т.н. (места, където се прилага Справедливост) - по цялата земя човекът е бил направо гениален що се отнася до причиняване на страдание, сякаш това, което е важно, не е да убиеш, а по възможност да докараш бавна и мъчителна смърт. И лишението от свобода навлиза в този процес, защото това е било (и е) най-сигурното средство да се принизи цялото същество, да се принизи, за да изгасне в душата му всичко уникално и специфично.
Винаги на тази земя ще виждаме това, което един писател наричаше някога "борбата на многото срещу единствения", и в девет от десет случая единствения е победен, но напразно са го победили, защото си е останал единствен.


Жулиен Грийн
"Скъпа свобода"(1989)