автор: Blue_whale

Видях дървото колко е самотно
на светлата поляна пред дома ти -
осъдено е сякаш доживотно
да бди и над деня, и над съня ти.

Дочух конете как се надпрепускат,
любовното, припряно трополене
и после към горичката се спускат
за кратък сън - но сякаш са до мене.

А хоризонтът някъде в безкрая
прегръща сладострастно планината.
Въздишката й синя във омая
при теб достига от далечината.

Поглъщам аромата на тревата,
небето колко е дълбоко меря,
препускам със конете към реката
и търся погледа ти да намеря.

Но, ако някой отсече дървото,
конете няма да се върнат вече,
а мен ще ме лиши от сетивото,
с което да те чувствам отдалече.