автор: meiia

Погледнах във душата си.
Не си отминал още.
Като прогноза си
за ветрове
или за истини, споходили ме
нощем.
Чувствам те, че дишаш
през мойте дробове.
И се усещам неизлишна
И съм предишната.
За теб да съм това поне.
Проблемите ти чувствам.
Не са един и два.
Ще ги прорежа.
Ще ги изпия с устните си
Отровила те е змия.
От мен защо избяга?
А във душата ми стоиш
като картина жива
и протягам
всецялието си (душа и тяло).
Дано да ми простиш.
Във мен си. По стените
на някакъв непосещаван храм
съм те иконописала.
Изтрила съм с коси вините ти.
Болеше ме, че пак си сам.
И да си в мене те орисах.
В мен си. И те има.
Достатъчно ми е това.
И ти ме усети! След грешка
непростима
се срещаме във мисли и слова.
Погледнах те.
Самотен, остаряващ...
За мене и така си ненагледно
щастие и светлина.
Кажи ми тихо, че оставаш.
Кажи ми, че оставаш.