автор: detenazaleza

Навън тъмнината вече обви всичко със свойта постеля. Настана тишина .
От вере на време се чуваше шум на преминаваща кола . Някой закъснял за вечеря, някой работил до късно - все едно си помислих в този момент, който и да е няма да разруши тишината настанала в стаята ми . Поглеждам встрани и мъничката котка, която всяка вечер ме чака с трепет на вратата, се бе гушнала в старата блуза хвърлена на леглото. От една година живеем само с тази малка моя любомка и чак сега, в този миг се запитвам - дали и на това мъничко нещо му липсва някой, дали е самотно, дали има нужда от своето друго коте . Понякога ме гледа с красивите си очи и като чели иска да ми каже нещо - но може би аз забързана или обгърната от своите си проблеми немога да я разбера. Дали и тя се чувства така самотна като мен, дали понякога се чуди като мен когато отворя входната врата - да избяга ли от това или да остане ...
Тишината и самотата ме смразяват. Струва ми се, че света е замрял. Изправена пред дилема за своето бъдеще всичко ми се струва все по мрачно и по мрачно, а уж бях близо до изхода на тунела - но дали с всеки миг не влизам все по навътре с надеждата да има изход?! Ами ако няма - Боже, ако съм влязла в тунел без изход - може би там в началото е имало табела оказваща това, но аз заслепена не съм я видяла и сега имам ли истинска причина да не продължа пътя, или само чувството на несигурност ще ме накара да спра и да се върна. От мисли по този път дали има или няма изход главата ме заболя?! Запалвам цигара и обгърната от дима, вдишвайки от така наречената отрова се сещам за едни думите:
„ За да промениш живота си :
Започни веднага
Направи го със замах
Никакви изключения „
Не си спомням кой бе казал това и къде го прочетох.
Излязох на терасата за да подишам чист въздух. Може би щеше да избистри мислите ми, но не нищо неспираше. И защо тази самота - трябваше вече да съм свикнала с нея, толкова години минаха. Налях малка ракия в чаша мислейки си, че така ще спре да боли, тъмнината няма да е толкова мрачна - ще намеря звездичка за мен да искри, ще спра болката, ще спра да чувствам и това желание да полетя през прозореца и да изчезна ще се махне от мен. Отпивайки глътка от чашата, вдишвайки отново отровата, в съзнанието ми се върна отново тази мисъл : „За да промениш нещо, започни веднага ..." от няколко дни се питах имам ли кураж да променя живота си, да продължа ли през тунела чудейки се има ли изход, или да поема обратният път в който бях сигурна, че ще ме отведе отново на онова познатото място от където тръгнах ...
В този миг поглеждайки напред в тъмнината осъзнах, че трябва да направя онази голямата крачка, защото две малки няма да ми позволят да преодолея пропастта и тогава закрачих все по бързо и бързо напред в тунела който бях изградила, осъзнавайки, че ако на мига нетръгна, ако на мига ненаправя неща за да променя съдбата си, никога няма да успея да продължа напред, и винаги за всичко ще намирам оправдание - защо съм избрала пътя назад, онзи познатия а не този неизвестния.И знам, че никога няма да съм сигурна в мига кога точно трябва да усиля крачката си, кога трябва да тръгна, но съм сигурна в това, че ако колкото и да чакам по лесно няма да стане - тишината ще е същата, мракът ще е все по черен, дъжда все по силен, болката ще е още по голяма. Отпивайки и последната глътка от чашата осъзнах, че ако сега ненаправя крачката УТРЕ вечер ще е същото, отново ще съм самотна, отново ще е пусто и тихо, отново всичко ще е същото и аз ще повтарям всеки ден тази вечер, докато мога .... Докато един ден не разбера, че мига си е отишъл - някъде по пътя съм го изпуснала, птицата на съдбата ме е водила по пътя ми, но аз сама съм се отрекла от нея казвай си, че сега не е момента да тръгна и тогава, тогава осъзнавайки това просто ще ми се иска да осъществя полета от прозореца проклинайки и търсейки вината в някой друг за това - а това всъщност ще е моя минал избор - избора да не продължа сега, а да отложа всичко във времето и това време просто сама да пропилея .... Дръпнах отново от цигарата си и си казах - стъпвам смело и правя крачката и ...
Дано утре вече не е същото ....