автор: Ray

Плюски дъжд по паважа на мислите
изчегъртват от мен самотата.
Аз не зная доколко си истински,
доколко безкрайна - душата.
Чувам те по ръба на нишката само,
с фибрите ни споена.
Просвирваш несигурно крехкото рамо
и тихо заставаш до мене.
Жаден си колкото много го искам
и изпиваш ефирната бисерна капка.
В нея дъждът превалял е разплискал,
сърцето ми, съзвездно и ярко.
Като лотос сред куп междуметия
разлистваш ме в твойте обятия.
В него, малки шушулчици пискащи,
раждаш с обич безгрешно децата ми.
Грейваш с техния ярък пламък
и в очите ми го изографисваш.
Вече не питам, знам без остатък,
пълнокръвно напълно си истински.