автор: Amar

„Художественият превод ми напомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята" (Атанас Далчев)

Ако изхождаме от теорията, че всеки текст живее свой собствен живот, би било трудно да го поставим в каквито и да било граници - външно или вътрешно пространствени - или да предложим такива, в които да съществува. Текстът е ничия територия, той не се задържа нито сред уличния блясък, нито сред домашния уют, текстът престава да бъде територия дори на собствения си автор, след като бъде създаден, защото оттук нататък той започва самостоятелния си път, пресичан винаги от нов читател. Авторът го притежава за кратко, докато го дари със своите мисли и идеи. Сетне творението му става притежание на читателя и с всеки нов прочит се ражда отново с нови багри, ненарисувани досега, пременен с нови лица, с нови значения и обогатен с нови смисли, неназовани още.
Същото се отнася и за превода. Преводачът се потапя в думите, чете между редовете, за да намери най-верния смисъл, най-точния израз, но - за себе си. Неизбежно е да обогати с нещо от себе си или пък да ограби текста. Неизбежно е да претопи творбата през собственото си разбиране, през собствената си душевност. Именно тук край отворения прозорец на словото автор и преводач застават на една плоскост. Преводачът става автор, авторът - преводач на мисли и чувства. Образите им се размиват. Стават едно, слети в думите, преминават един в друг, черпят идеи, заемат смисли, пораждат значения. Именно тук полъхът отвън преминава през отворения прозорец и докосва предметите в стаята, придава им своя форма - за кратко, докато не се разбягат отново, докосва ги със своята светлина - за кратко, докато не приемат нова, непозната, може би по-ярка светлина, докато не заискрят със свой блясък.
Нека прибавя още една мисъл на Далчев, която красноречиво обрисува нелеката задача на преводача: „Когато превеждаш, проучваш, без да искаш, най-добре един автор: защото си принуден да вървиш, така да се каже по петите му: да вникнеш във всяка негова дума, да отгатваш всеки негов намек, да проследяваш движението на фразата му във всичките й лъкатушения и възземания. Превеждането е най-бавното и вдълбочено четене."
Подходящо би било да вмъкна и известната латинска сентенция, която подкрепя размислите ми - Tradutore-traditore (преводач - предател). В този смисъл за мен преводачът е винаги и съавтор. И следователно на него е отредена същата участ като на автора - да притежава текста, но за кратко, докато не бъде на другиго. Преводът е мост, той гради непрестанно връзки между езици, между хора, между границите в пространството и отвъд него. Препраща на различни места, разширява простора на човешкото мислене, цитира непрестанно други текстове в себе си, значенията се разбягват, смислите стават все по-неуловими, свободолюбиви. Никога текстът няма да се задържи на едно място дълго, той винаги търси нови хоризонти, в които да се прероди, винаги търси нови територии, които да завземе и владее, които да обогати и те да обогатят него. И този кръговрат е вечен. Ето защо и всеки текст е вечен в преображенията си, в преводите си. Вечно обновяващото се не умира.
Художественият превод е най-несигурният мост, по който може да се премине, ако изобщо се премине. Това е най-поддаващият, най-лъкатушещият и колеблив мост. Не е лесно да се открие пътя до отсрещния бряг и да се стигне до него. А тъкмо в това се крие най-голямото богатство - да тръгнеш по моста на необятните значения на многопластовото слово, които предлага всеки текст в себе си - и да го извървиш докрай, за да се обърнеш назад по-мъдър и по-богат. Всяка дума трябва да звучи като нота, а нанизването им - да композира мелодия. Когато думите станат звуци, звуците сътворяват музика, а музиката е пределът на възможната словесна красота.