Времето все ме затваря
във клетка...
Опитомява разума ,
а той пък Слънцето,
звездите и Луната.
И денят се оказва... излишен,
часът просто... ненужен,
всяка минута нищожна...
Пусни ме, време!
Вече съм криле!
Пусни ме!
Вече съм пустинен прах...
Ще прелетя през езера
от дъжд и сълзи
да опозная себе си...
Пусни ме -
за сетния безумен полет,
над все по-далечен хоризонт..
Тревата там е крехка,
но чуплива...
Водата е спокойна
и... игрива.
А ласката е тих повей на вятър,
мигът на всеотдайност-
звезден прах по тялото.
Пусни ме, време!
Вече съм стрела.