автор: Orlinator

Имало едно време една принцеса. Тя живеела в замък, накрая на света, през девет гори - в десетата, заедно с баща си - краля, и майка си - кралицата, и техните слуги. Бащата бил добър управник, но изобщо не се разбирал с роднините си, не давал на дъщеря си да ходи в чужди земи и тя се криела в една кула в двореца и плачела ли плачела
През ден плачела, през ден ходела да моли баща си да я пусне в чужда земя. Понеже неговата била пуста, имало само селяни, а принцесата - като младо момиче, каквато ще станеш и ти един ден, искала да ходи на вечеринки, на балове, да танцува, един ден да се ожени за своя принц. И тя да си го избере. Но той не давал и не давал. Кралицата и тя искала той да пусне дъщеря си, да види свят, но не - той казвал:


-Тя ще стане кралица, ще владее много земя, всичките тези хора, трябва да се научи да живее с тях!


И така свършвали разговорите.

Един ден, в двореца на краля дошъл вестител, уморен, запъхтян. Този вестител, на име Лазар, бил син на една добра приятелка на кралицата, а бил изпотен, надран, с почерняло като въглен лице, само очите му се виждали и се въртели страшно, страшно, почти като очите на вълка, когато го убивали. Помниш го от вчерашната приказка, нали? И той казал, че на полето до владението на краля имало ламя, и после паднал, прегърнал му краката и умрял. И кралят, както вече бил стар, сложил си доспехите, и досущ като млад левент, с меча, тръгнал да бори ламята. Отишъл, и без да приказва, направо, я нападнал. Забил меча в търбуха й и ламята тръгнала да пада, и паднала, наистина, и кралят отишъл, за да забие острието в пастта й и да отърве своето господарство от тоя бич. И тъкмо се надвесил над нея, и тя бълнала огън, ранила го и той паднал и умрял. Спиш ли вече? Не спиш. Хубаво. И кралят се превърнал в дух.

Минал месец, минали даже два, а кралят не се завръщал. Всички в двореца били в траур. Траур, мило мое, е когато хората скърбят за някой много добър човек, който е умрял. А кралят бил добър човек, нищо че не пускал дъщеря си да отиде в друга страна. Един ден, валяло дъжд, дъщерята решила да се разходи из кралството, нали кралицата била стара, скоро щяла да умре, и тя трябвало да заеме престола й. Отишла чак до границата, там, където преди била ламята, и видяла огромното чудовище, паднало, но видяла и баща си, отишла при тялото му, плакала. После се върнала в двореца, разплакана, разказала какво е видяла на майка си, и изпратили роби - да, тогава още имало роби - да приберат тялото му. После един месец го оплаквали, после го погребали. Но после на принцесата й минало, и тя станала засмяна хубавица, и решила да отиде най-сетне в чужбина, да види свят. Каляската й пътувала два дена, и когато стигнали границата на бащиното й владение видяла, че вали сняг, и каляската не можела да премине, и тя се върнала, и разбрала, че баща й не й дава да излезе. И плакала много, много, като теб, когато баща ти замина на почивка. И тя разбрала, че никога няма да може да излезе, че няма да може да излезе, докато баща й не й позволи.

Спиш ли вече? Не спиш. Хубаво. Скоро след това кралицата умряла, и я погребали в един гроб със съпруга й. Не тъжи, принцесата не плакала много, защото знаела, че майка й ще отиде в Рая. И тя наистина отишла в Рая. Принцесата станала кралица. Била много хубава, митове за красотата й се разказвали навред из света, и всички искали да я видят, но тя не можела да излезе, защото когато стигнела до границата, започвало да вали сняг. Имало един храбър принц, който живеел накрая на света, и той с баща си, но баща му не бил добър владетел. Както и да е, този ми ти баща, краля на края на света, щял да умира, и изпратил сина си да си намери жена, а принцът бил храбър и много искал да си намери хубава жена, защото храбрите принцове трябва да имат хубави жени, за да си останат пак толкова храбри. И той тръгнал по света, и чул легендите за красотата на принцесата, и чул как тя не можела да излезе от пределите на царството си. И понеже бил храбрец, тръгнал към това господарство...

Спиш ли вече? Не спиш. Хубаво. Аз вече се изморявам, мами, но ще ти разкажа приказката, ако обещаеш после да заспиш. Нищо, че леглото е кораво, един ден ще спиш на разкошно, голямо легло, като онова старото, което имахме вкъщи, помниш ли? Ще си го вземем обратно. И принцът тръгнал към кралството, и пътувал сто дни и сто нощи, и на сто и първата стигнал до границата, и видял големия труп на ламята, покрит със сняг, и решил да мине, но отново завалял сняг. Каляската не можела да продължи, но той, понеже бил смел, искал да мине, за да види тази прелестна принцеса. И започнал да върви, ей така, на крак, както ние вървим всеки ден. Нищо че бил принц. Вървял, вървял, и достигнал до средата на голямото снежно поле, което старият крал, който бил станал призрак, бил направил, за да пази дъщеря си. И бил по средата на една преспа, и усещал как силите му няма да стигнат, но той не искал да умре, защото още не бил видял принцесата. Пред него се показал старият крал, и го погледнал в очите и попитал:

-Ти храбрец ли си?
-Да.
-А смел ли си?
-Да.
-А обичаш ли баща си?
-Да, обичам го.
-А народа си?
-И него обичам.
-Тогава се върни при тях. Страшна чума ги е налегнала, а баща ти вече е стар, не може да вдъхне кураж на хората.
-Без принцесата не тръгвам.

Спиш ли вече? Не спиш. Хубаво. Сигурно си мислиш, че принцът бил много лош, защото не се върнал при баща си, но той само искал да види принцесата - и той бил млад, и нему се полагало. И продължил нататък. Оставало още доста път, и той пак усетил как силите му са на свършване. И пак се появил стария крал.

-Ти храбрец ли си?
-Да.
-А смел ли си?
-Да.
-А обичаш ли баща си?
-Да, обичам го.
-А народа си?
-И него обичам.
-Тогава се върни при този народ, за да му помогнеш, вашите врагове ви нападат, чума ви мори. И ти трябва да помогнеш на хората, защото баща ти е стар, скоро ще умре, не може да вдъхне кураж на мъжете, да се изправят срещу враговете!
-Без принцесата не тръгвам.

И продължил да върви, ей така, на инат. Оставали само няколко метра, а снегът бил силен, вятърът духал в лицето на принца. И той си мислел, че вече ще умре, защото не можел нито една крачка да направи! Само виждал края на пътечката. И пак се появил кралят.

-Ти храбрец ли си?
-Да.
-А смел ли си?
-Да.
-А майка си обичаш ли?
-Да, обичам я.
-А народът си?
-И него обичам.
-Тогава се върни при майка си, при баща си и при народа си, за да му помогнеш - вашите врагове ви нападат, чума ви мори, а майка ти е паднала на смъртно легло, защото я ухапала змия, и само синовната целувка може да я спаси от гибел! А баща ти е стар, не може да те извика.
Без принцесата не тръгвам.

И на четири крака, той стигнал до пътеката, а в кралството греело слънце, и принцът заспал, защото бил изтощен. И в съня му му се явил кралят.

-Ти храбрец ли си?
-Да.
-Вече го знам. А смел ли си?
-Да.
-Вече го знам. А майка си обичаш ли?
-Да.
-Вече го знам. А баща си обичаш ли?
-Да.
-Вече го знам. А народът си обичаш ли?
-Да.
-Вече го знам. Ти си храбър и смел - не се предаде, макар и да мислеше, че най-близките ти са в смъртна опасност. Ти обичаш майка си и знаеш, че тя предпочита да умре, но ти да си щастлив, обичаш и баща си, защото знаеш, че ако се върнеш без нова кралица, дори и да спасиш кралството, той няма да те зачита за син. Обичаш и народът си, понеже го познаваш и знаеш, че те вярват, че ти ще се върнеш и ще ги избавиш от враговете. Но не бери грижа за това - аз вече ходих до края на света. Престорих се на теб и целунах майка ти, и тя вече не е болна. Отидох при хората, предрешен като баща ти, и им вдъхнах кураж, и ги излекувах от чумата, а после ги поведох срещу врага, и не само, че спасихме вашата страна, ами завладяхме и чуждата! И повече няма да вали дъжд. А сега ще ти вдъхна сили, защото си смел, и храбър, и знаеш що е мъдра обич, и ще те измия, и ще те изпратя при дъщеря ми, защото ти ще бъдеш крал!

Спиш ли вече? Не спиш. Хубаво. И старият крал измил принца, и го изпратил при дъщеря си, и тя се влюбила в него от пръв поглед, а той и разказал всичко. След три дни те се оженили, вдигнали дивна сватба, за чудо и приказ! А сега заспивай, заспивай...

Спиш ли? Да. Прекрасно.

И тя остана сама в своята килия, защото дъщеря й вече беше паднала в прегръдката на Морфей. Поне нямаше да страда много на сутринта, ако тази вечер беше вечерта. Спомни си дните, в които беше щастлива, когато мъжът й още не беше отишъл да гине в пясъците, когато дъщеря й растеше с баща, а тя - със съпруг. И си спомни пазарчето в родния й град, и хората с чалми, и как те я гледаха - странно, странно, сякаш беше извънземно. Тя беше само чужденка. И съпругът й я пазеше, и никой не смееше да каже лоша дума за нея, а тя помагаше на болните и ранените. Ах, колко много болни и ранени имаше в тази антична Персия! От прежното господство бяха останали само ориенталските болести.

И си стоеше в килията, седнала на ръба на леглото до дъщеря си, която се беше усмихнала блаженно, и дългите й руси коси падаха по рамената, по мургавите рамена, наследство от принца, който беше отишъл в нейното кралство. Но това нямаше значение сега. Понеже в пустинята беше валяло сняг, и след снега бяха дошли танковете, и пушките, и заложниците, и кръвта, и войната, и после затвора.

Лампата в коридора светна, и на бледата светлина тя успя да мерне разтапящия се сняг. Вечно топящият се сняг, вече трета година се топеше, някъде там се разлагаше и отишлата си нейна любов. Дойде един огромен арабин, с куртка, погледна я, и изграчи нещо на своя си, особен език. Отвори вратата.

Тихо, ще събудиш дъщеря ми, свиня такава! - прошепна

И сякаш арабинът сам реши, че не може да събуди дъщеря й. А тя сякаш сама разбра, че това беше нощта, в която дъщеря й щеше да остане сама. Арабинът само я хвана под ръка, обърна я, и нейната стара рокля, прикриваща измършавялото й тяло, се завъртя, и после той заключи ръцете й в метални окови. Блъсна я напред, и тя се олюля, може би от глад, може би от тъга. Но вече не можеше да плаче, беше плакала достатъчно за снега и за любовта, и за принца и принцесата. И сега не можеше да пророни нито сълза. Блъскаха я напред, и никой нищо не чуваше, всички спяха. Тя беше просто поредната, поредния ужас, поредният сън, който щеше да си замине в топлата пустинна нощ. Вкараха я в една малка стаичка, съблякоха й роклята, и тя остана, с ръце зад себе си, гола. Мършава. Ребрата й се четяха. И тя видя съпругът си такъв, какъвто беше - с черните си очи, с влюбения поглед, с разваления английски, с блестящите зъби, с цялата онази романтика на любовната авантюра с чужденец, която се беше превърнала в живот в лицето на дъщеря й, а после - в смърт, защото тя беше станала чужденка някъде там, в Персия, а чужденците не ги тачеха. Не можеше дори да извика, всичко беше толкова красиво, дори влизането на същия арабин, и неговите бели зъби, и пушката, и куршумът, и краят на всичко. Смърт, но каква?

Кръв беше обагрила снега в пустинята, а до кръвта лежеше незнайна пушка. Дрехите бяха изчезнали някъде, но пушката говореше за война. Снегът беше спрял, но отказваше да се стопи, колкото и да го мъчеха.

Кръв беше обагрила снега в малкото дворче на военопленническия лагер, и вятърът се беше заиграл с една стара рокля. А жената лежеше, вперила поглед в небесата, сякаш мечтаеше ли, мечтаеше.

Спиш ли вече? Не. Хубаво.