автор: mastilo

не питам...
сутрин нелепо полепвам
по рЪба на твоята чаша с кафе
после съм капката също
дето се стича полека
по матовия гланц на шията
и топлото меко и влажно
по съненото кадифе на тила
си моделирам абстиненцията
в перфектна мимикрия
(толкова е студено бялото и неизмачкано до мен)
устните ти плътни и сухи разбуждам
влажно, тихо, искам те още
после съм капката
слепец подир онзи звук
мах на криле
отлепяш устни
млясваш и преглъщаш
а аз се стичам нанякъде
е надолу, надолу към основата
(след всяко отпиване се моля да не стигна и ме близнеш)
стигам я и се подпъхвам
за да се разлея в пъпчето на чинийката
леко нахално, защото е точно такова
тогава, когато ти се мълчи
и гледаш право напред

правя го постоянно
не знаеш, че съм аз, не знаеш, не знаеш...
нали не знаеш?
моля те, не ми казвай Цариград

после гласът ти е дрезгав
посягаш към чашата.