автор: Orlinator

Валя една седмица, най-красивият дъжд, който съм виждал. Капките вода бяха навсякъде, едри, кръгли топки течност. А аз вървях по централната улица, посивяла, заради облаците, и гледах дъжда. После, когато се намокрих, се прибирах вкъщи и се топлих. Валя една седмица, а после ослепях.
Сега съм сляп. Непоправимо сляп. Явно дъждът е убил зрението в мен. Не мога да измисля друга причина. Просто валеше, през май, а аз се разхождах, а на следващия ден всичко беше тъмнина, а дъждът - ехо. И сега съм слепец, останал сам. Не точно сам, около мен са всичките ми приятели, майка ми, баща ми, дори брат ми. Но аз не ги виждам. Аз не съм с тях. И затова съм сляп. Само, само звуци. Възприемам звуците по своя си начин, може би както всеки друг слепец, може би само както аз - като удари. Гласът на майка ми е пронизителен, влиза дълбоко в главата ми, после се изтегля. Тя е удар с нож. Брат ми е с нисък, монотонен глас, говори бързо. Малък чук. Баща ми пък не говори нормално от много време, заради операцията. Той е змия, която хапе главата ми. Но те нямат значение, понеже не са с мен. С мен съм само аз, и хората, които си създавам, и дрелките на строежите, и сините птици, и морето, и цветята, и цъфналите дървета, и красивите момичета, и поляните. Мога да видя всичко, което съм виждал, статично. Всичко, което съм запомнил. То не се изменя. Морето не се е променило, а ми казват, че сега имало много боклуци в него. Няма значение. Аз пак искам да го видя отново. Само за миг. Но да го видя. Но няма да го видя, защото една седмица валя, и после всичко детско в мен умря. Тогава бях дете, а беше май. Сега съм младеж, а е април. След един месец ще станат двадесет и една години от моята смърт, и пак ще бъде май. Дано да не вали една седмица. Дано да вали. Ако вали, може онзи, там на небето, който ми взе всичко, да ми го върне. Или да изпрати синята птица. Птиците са сини, не знаете ли? Понеже никога не съм виждал сини птици, а си ги представям. Гларусите станаха сини, понеже са до морето. Сигурно има и истински сини птици, които живеят в някоя екзотична страна, някъде в Африка, където никога не вали и никога няма сняг, но няма и поляни. Там сигурно птиците са сини, но аз съм скромен, искам да видя само сините гларуси, дори и да не са сини. Синята птица ще ме излекува, сигурен съм. Гларусът ще дойде при мен, ще кацне на рамото ми, и аз ще прогледна. И ще видя пролетта. Може би защото умрях през пролетта, най-много искам да я видя. Откакто ослепях, другите ми възприятия се засилиха, вероятно за да ми напомнят, че все още не съм наистина мъртъв. Само привидно, при това от моята гледна точка. Затова и чувам и пролетта, и лятото, и зимата, и есента. Лятото е на хората, има само гласове. Лятото е течност, защото потта се стича по гърба ми. Лятото е допир, защото има пясък по краката ми. Зимата е звук, защото вятърът бясно крещи, понеже и той е сляп, като мен, но може да крещи. Понякога, когато си мисля че съм сам, и аз крещя с него. Зимата е топлина, защото моля приятелите ми да ми пуснат печката и да я оставят така. Есента е пукот, заради листата, които мачкам с обувки. Пролетта е миризма, защото всичко започва да мирише. Мирише оглушително. Чувам миризмата й, дори от време на време я виждам. Сладка отрова. Пролетта е и дъжд, хубав дъжд. През пролетта редовно вали по една седмица, не постоянно. Само веднъж се е случвало да вали една седмица през май. Но сега е април, и аз плувам в пролетта. Преди ми бяха наели едно момче, която всяка сутрин идваше до нас и ме водеше с кола на работа. Но аз се отказах от него, поне за пролетта. Понеже искам да вървя, за да не изтърва дъжда, когато започне. Или пък да попреча на синята птица да кацне на рамото ми. Затова сега вървя. Мога да пресичам улици! В началото не можех, когато бях малък, но сега усещам от коя страна идва звука на колата. Много ме е страх от момента, в който ще започнат да правят всички коли безшумни. Тогава ще умра нелепо, преди да ме повали малко, и преди да видя миризмата на цъфналите дървета. Но сега си имат шумни двигатели. Знам приблизително колко е разстоянието от мен до звука, и винаги тичайки пресичам. Сигурно изглеждам странно. Мога да си се представя само вербално, образът ми е един от тези, които съм забравил, а пък и сигурно много съм се променил. Знам че съм слаб, с руса коса. Руса беше жълта, нали? Да, да. Имам дълги крака, казвали са ми, че са като пергели. Не помня какво беше пергел, беше толкова отдавна, когато още можех да използвам такива неща. Значи когато пресичам, аз съм висок, с дълги крака, руса коса и слънчеви очила, за да не се виждат очите ми. Очите на слепия са много красиви, просто хората не могат да го оценят. В началото, очите ме боляха, сега не ги усещам. Те са като бъбреците, например - просто игнорирам съществуването им. Работя. В детската градина. С деца, които са слепи. Тях не ги е валял дъжд, те са късметлии, защото никога не са виждали, и за тях този свят, от който идва дъжда, е толкова непознат. Вчера им разказах за синята птица. Измислих история. Синята птица се родила от два облака. Те й били майка и баща, и като малка, тя спяла върху облаците и гледала земята под себе си, гледала моретата. Когато станала голяма, облаците казали на синята птица, че трябва да отиде на Земята, при хората, за да им помага. Тя плакала много, ала те настоявали. И тя полетяла надолу. Летяла, летяла, но не можела да се научи да лети. Летяла с дни, защото облаците били много, много високо в небесата, и плачела за родителите си. И нейните сълзи падали по земята, и правели зло на хората, защото синята птица мразела хората с цялото си сърце, понеже я били разделили от облаците. И тя погледнала, и видяла как хората страдат, и се почувствала виновна, и спряла сълзите. Вече наближавала земята, но разбрала, че може да поправи злото само ако оцелее. Затова започнала да пляска с крила, и изведнъж полетяла. И започнала да кръжи ниско над земята, и винаги когато видела болен човек - глух, сляп, нещастен, знаела че тя е виновна, и кацала на рамото му, и той се оправял, и глухите чули, и слепите видяли, и нещастните станали пак щастливи. И един ден тя ще дойде и при вас, може би дори и при мен. Така завърших приказката. Децата много се зарадваха на синята птица, ръкопляскаха й, дори едно от момиченцата попитало майка си къде живее синята птица, за да може да отиде при нея и да види. Майката се разсърди, естествено, казала на шефката, че съм давал празни надежди на децата. Шефката май е единствения човек в тази детска градина, който вижда. За да може да се оправя с бумагите. Тя не ми се скара, каза ми просто, че разбира, че съм искал да им дам вяра. И че тази вяра ще им трябва. Шефката е убедена християнка. Веднъж ме заведе на църква, и аз слушах попа, който проповядваше за спасението, и после ме заведе при него, и аз му разказах за дъжда. Той каза, че Бог често правел такива неща, защото си имал цел. Имало хора, които трябвало да станат мъченици, за да учат останалите. Освен това Бог изпитвал своето стадо, за да разбере кои овце са праведни, и кои не. А аз кимах покорно. Понеже се чувствах покорен. Значи мен ме изпитват. Прекрасно, аз ще изчакам синята птица и изпитът ще свърши, и ще видя кокичета и трендафили. И после ще отида в Рая. Моят си Рай. Господ е достатъчно добър, за да ми даде свой собствен Рай, нали. Нямам нищо против, че няма има други хора там, аз съм си свикнал. Искам само да бъде вечна пролет, и да виждам как Слънцето изгрява, и как дърветата стават розови, и как децата си играят на площадка. Искам само да видя света наистина, това ще бъде Рай! Сега обаче не съм на работа. Свърших за днес, майките дойдоха, прибраха децата си. Днес ги учих само да смятат, не им говорих за синята птица. За да не ми се карат. Сега стоя сам в хола и пуша. Поне си мисля, че е хола. Голяма стая с кожени мебели. Кожата е лепило, винаги прилепва по кожата. После е болка, когато се отлепя. Вълненият ми пуловер е кученце, защото постоянно дращи. Как изглеждаха кученцата? Не знам. Никога не съм имал. Не искам куче-водач, не искам водач. Ами ако кучето изгони птицата? Кучетата са също като мен. Не виждат цветове, само чуват и усещат миризми. В момента знам, че пуша, само защото поемам миризмата на цигарите. Навън е пролет. Излизам на балкона, и пак чувам строежа отстрани, чувам и щурците, вече наизлезли, които пеят ли пеят своята приспивна песен. И музиката от вилите зад кооперацията. Хвърлям цигарата и гледам през терасата. Гледам миризми, чувам звукове. Дрелката се извисява над всичко, също като миризмата на цветя, на неопределени цветя. Дрелката ечи, а животът продължава. И аз ще продължа да живея, и когато умра, ще вали дъжд една седмица, а на осмия ден на гроба ми ще кацне синя птица!