Вървим двама, ръцете ни вплетени както преди - но нещо не е същото, с всяка част от мен чувствам , че аз и ти не сме същите, че нещо ще се случи и това убийствено мълчание ... мълчим а всъщност си казваме толкова много . Погледите ни срещат.
Това мълчаниеме убива . Искам да крещя . Болката е толкова голяма и непосилна, да предусещаш, че всичко свършва . Че губиш този който обичаш - че любовта си отива, че за това което живееш утре няма да го има, ще съм мъртва - защото предусещам смъртта си, защото чувствам как сърцето ми спира, от думите ти които ще кажеш. Ще имам тяло, но знам, че ти ще убиеш сърцето ми!
Искам да крещя ... Боли ... толкова много боли ! Как да те спра, когато знам, че нетрябва! Как да променя съдбата ни, как ...
О, Боже - виждам го, виждам пламъка в очите ти, виждам болката, виждат любовта, която те раздвоява ... сега разбирам мълчанието ти - мълчанието от страха знаейки каква болка ще ми причиниш, знаейки че в тази нощ ще ме „убиеш", ще разкъсаш сърцето ми, ще изхвърлиш всичко в пустото, всичко за което живяхме през последните дни, месеци, години. Защото така трябва, защото така е редно, защото аз съм другата ....
Аз съм онази която трябва да остане скътана, аз съм онази късната -безпощадната, изпълваща всяка част от теб - но онази, която трябва да бъде забравена в името на нещо свято!
Боли ... ах как боли когато късно срешнеш истинския с който трябва да се разделиш. Как боли....
Искам да крещя и цялата болка да изчезне... Помогни ми ... ти знаеш как се чувствам, ти знаеш сърцето ранено как боли... ти знаеш как сърцето тъжи ....
Ти единствен можеш да ме спасиш ....
Но и ти единствен можеш да ме унищожиш !
Може би някой ден ще ме погребеш ....
Но в някой дъждовен ден, в безлунна нощ, аз ще бдя над теб... макар и мъртва, защото ще те обичам сега и завинаги !!!!