(Марта каза да описвам нещата, за да ги разбера по-добре, но рядко се сещах да го правя. Всичко започна преди около година...)
* * *
В началото на пролетта в мене се всели духът на вещица и аз нося разрушителната й сила. С вещерска лекота мога да изтръгвам сърца и да ги захвърлям в тревата като ненужни хартийки. Хубаво е, хубаво, все едно летиш в облаците!
Чак се плаша. Плаша се да не ми стане скучно. И съм все по-красива - силата на вещицата прозира през кожата ми, в очите, в косата като дяволска красота.
А гледам толкова невинно, когато лъжа - приличам на ангел, дошъл от небето. Забавлявам се. Особено ме привличат много младите мъже, около двайсетгодишните, невинни и лесни, захласвам се да играя с тях. Теменужените ми очи са ненаситни. Ям месо и дъвча, храня новосъздадената вещица в мене, а тя става все по-силна. Тича на воля в сънищата и търси мрачните поляни, защото само там има пълен, абсолютен простор. Вещицата е в сърцето ми, неподозирана доскоро част от него.
Тъмнината става гъста от желанията ми, като захарен сироп - мога да я пия с лъжица. Тъмнината е червена, любя се нежно, дълго и тихо.
" " "
Всъщност, макар че вещицата се появи, в другия си живот останах обикновена жена - така е по-лесно...В къщата ми открай време нямаше огледала, мразех да се гледам, защото не се харесвах. Ходех на работа по 8 часа, пиех кафе три пъти на ден, прибирах се сама и си лягах сама. Години не бях правила секс. Когато минавах по улиците, не ставаше нищо - все едно съм сянката на някой стълб. Безлична бях.
Не знам съвсем точно защо дойде вещицата. Може би сама я поканих...Една сутрин се огледах в офиса и онемях - бях съвсем различна! Нямаше и следа от умората, все едно съм махнала стария грим без остатък. Отдолу изглеждах така, че ми се приплака.
Но никой не забеляза - мога да се прикривам, коя ли жена не може?
Аз започнах да водя двойствен живот.
Като вещица веднага се почувствах по-истинска. Дори като се пипнех, бях някак по-истинска. Гърдите ми ставаха топли и леко наедряха, макар че си останаха малки... Нещо се запалва в тях и ми дава сили да се любя цели нощи, да не се отлепям от мъжа, да се притискам в него и да го докосвам и целувам, докато слънцето се появи.
Нощем съм изцяло вещица, която не изпитва нищо в сърцето си, освен ненаситни желания. Но сексът не е всичко, силно е и властването над тия мъже, да се увиеш като плевел около тях, и когато си тръгнат, те вече са без корени. Увяхват, защото обичат да вярват в добри романтични вещици и си мислят, че ще смирят проклетата ми сила. А пък понякога само се правя на смирена, защото е лесно да се правиш на нещо. Възбужда ме тоталният контрол.
Знам и кое друго ме прави вещица - неочаквана съм. Лоша и неочаквана. Мисля си за някой мъж, представям си как го имам, как го привличам, как ще го прелъстя. И след минути мисля за друг, искам и него. Желая всичките тези мъже наведнъж и ги имам. Само понякога идват онези странни полусънища, които ме объркват...Няма преданост, не съм вече обичащата или съсипана жена, няма постоянство и никога не съм била по-щастлива.
Дали това не е някаква криза на възрастта? Защото аз съм една тридесет и две годишна вещица.
" " "
Май става объркано, сега ще опитам да внеса яснота, като се върна назад.
...И така, преди около шест години аз нарочно погрознях в обикновения живот. Така ми беше по-удобно. Нямаше да има вече мъже, целувки, нямаше да има от какво да страдам, страдах достатъчно. Бях добра преди, повече от птиците и от цветята, имах теменужени очи, които постепенно толкова помръкнаха, че накрая останаха почти без цвят. Обичах лудо, но бях наранена, простих и пак бях наранявана, с леки и със силни удари, сякаш бях пиронче, което здраво трябва да се закове там, където му е мястото. Умеех да обичам, да се доверявам, да се отдавам напълно, без задръжки, но постепенно от страх и тъга станах безлична - като напълнях.
Да си дебела е съвсем различно от това да си слаба. Всъщност, чашата преля след Ангел, голямата ми любов, който ме изостави на улицата бременна и отчаяна. С всичкия ми багаж. Абортирах, а после се скрих в килограмите си. Стигнах до 78! И колкото по-дебела ставах, толкова повече не ме забелязваха мъжете.
Всеки десет килограма ме обграждаха с още по-непроницаема стена. Ура, момиче, да живеят килограмите, си мислех, те ти дават възможност да не бъдеш харесвана и да не страдаш. Те ще те пазят! После започнах да имам и проблеми със сърцето - пулсът ми прескачаше, особено като лежах. Трудно дишах, често издишвах сякаш цялата мъка на света.
Веднъж, при една лечителка, видях познат мъж. Аз веднага го познах, но той не, чак накрая приближи и тихо каза:" Зара, ти ли си това?" "Не, казах му, не съм...", и си тръгнах. Не попитах защо е там.
Аз, всъщност, не лъжех.
Не можех да облека нищо от старите си дрехи - дънките ги навличах с мъка до средата на бедрата, бикините също, не можех да закопчая блузите, беше ми най-странно как ръцете издуват ръкавите и как около презрамките на потника изхвърчат тлъстинки. Е, не можех всички да ги лъжа, че не съм аз, затова взех да казвам, че съм се омъжила и скоро съм родила, и от раждането съм така, още не съм се оправила, но ето, виждате ли, пазя диета, тръгвам от утре на фитнес...
Никой мъж не ми подвикваше по улицата. В началото ми беше доста чудно, защото бях свикнала да ме харесват - не че бях красавица, но определено бях харесвана преди. А ето че ставах просто невидима - една невидимост, в която раната ми заздравяваше малко по малко. Тя ми беше нужна, за да оцелея. И все пак беше странно как 23 килограма направиха от мене съвсем друга жена.
Навярно вещицата тогава ме е забелязала и е решила, че яда, който бях натрупала, както и болката, ме превръщат в идеалната приемничка или ученичка.
И сега се смея високо, сякаш камбанки са се разсипали в стаята. Мъжете за мене са по-вкусни и от захарен памук - минавам през тях, хапвам късчета и отминавам.
Сега съм вещица с много здраво сърце.
" " "
Килограмите променят излъчването. Докато бях дебела, си казвах - това не е моето тяло, чуждо е, аз съм скрита отвътре, като цветето в пъпката. Изчезна и предишното ми излъчване и се замени с някакво тромаво подобие.
Особено личеше на снимки и най-вече при снимане с камера. Веднъж ме снимаха на рожден ден и после замрях, като се гледах, успях след минути само да промълвя: "Оу!". Вярно, че исках да съм безлична, но се смаях от постижението си.
Вещицата има друго излъчване, на препускащ мустанг, след който остава стъпкано. Тя всъщност се държи като мъж.
Основният й закон е - НЕ СЕ ПРИВЪРЗВАЙ КЪМ НИКОГО!
Ала може да се привърже към неща - дрехи, вино, диаманти. Аз се привързах бързо към виното - нощем непрекъснато го пия от бутилката. Весело ми е, усещам, че Земята се върти, и че преди да изпадна от нея, ще се наживея най-сетне. В тялото ми има нажежен мравуняк.
Вещицата в мене никога не се напива, виното само я прави още по-дръзка, а в началото приспиваше мене, обикновената жена. Тази, която се боеше.
И която надебеля. Храната успокоява, кара те да не мислиш. Технологията на дебелеенето си е направо класика. Похапваш първата лъжичка сладко и изпадаш в меланхолия. Не, по-точно, медитираш. В устата ти има сливи, захар и слюнка, в мислите - нищо, там е съвсем празно. А без мисли няма чувства.
Килограмите, заедно с липсата на секс, ме направиха напълно безполово същество. Така лесно си намерих работа - една ревнива съпруга, която следеше подбора, веднага ме избра. Нищо, че пишех само със 181 удара в минута, почти до минимума, пък и със седем-осем грешки на страница. По-важното беше да се науча да правя кафе по вкуса му и да не събуждам никакви желания.
Бях перфектната безопасна секретарка. Само с едномесечен изкаран курс за секретарки и с почти никакви умения. Е, в нещо трябваше все пак да ми провърви.
Макар че бях още много млада, заприличах на отпусната, дебела лелка. Тогава се отдадох и на кабелната телевизия и кръгът се затвори. Бях в отвъдното, без да съм съвсем умряла.
Постоянно ядях - по пет-шест плодови млека или огромни порции спагети и разни мазни манджи, защото от тях се дебелее бързо. За шоколада да не говорим, поглъщах тонове, давах половината си заплата за шоколади! Изяждах толкова пържени картофи с кетчуп, че часове не можех да помръдна, но не ми и трябваше, просто си лежах на дивана и гледах телевизия.
Когато не бях на работа, само гледах телевизия - всяка вечер, до 2-3 през нощта, уикендите. Плачех вяло на филмите, и да не бяха тъжни плачех.
Дали от тия сълзи, но ми пораснаха мустаци. Черни, къси косъмчета, които добре се виждаха. Веднъж на улицата едно дете извика на майка си :"Мамо, мамо, виж тая леля има мустаци! "
Не трепнах.
Наистина бях в един рай, в който нямаше болка.
Бях толкова занемарена, че нямаше накъде повече...така де, накъде надолу повече. Сега вече колелото можеше да се завърти само нагоре или да си се люлее в незабележима амплитуда наляво-надясно, наляво-надясно, а спящата красавица просто да си спи...
" " "
(Пиша в началото на септември...)
Вече не се привързвам към никого, това е основното правило. Тя не ми казва тия неща, но аз ги усещам. Сменям мъжете, когато ми омръзнат.
...Филип дойде в леглото ми през една юлска нощ. Помня как лекичко хапех горната му устна, как заравях ръце в косата му, разрошвах я и го целувах, а той не смееше да ме прегърне. По едно време го отдалечих малко, за да видя очите му - бяха станали по-тъмни. Галех го по лицето, а Филип трепереше. Изведнъж ме хвана силно, наведе главата ми на коленете си и ме зацелува така, сякаш ще се разпадна, ако за миг даже се разколебае. Искаше ме цялата, ала някак разбираше, че не може да има душата ми. Скучно, досадничко, ала си беше вярно. И не само там долу всичко му напираше, за да избухне; напираха най-вече сълзите.
Срещах се с него около две седмици.
Знам, че дълго още ще усеща моята миризма, ще ме търси като слепец. Но аз съм вещица, момчетата са просто лесна и сладка плячка - целувах сладките косъмчета около гърдите му, ноктите ми бавно дирижираха надолу и изтръгваха наслада; друго нямаше.
...От небето се сипе пясък и застила Земята. Той се сипе по толкова мъничко, че никой не го вижда, и дори уредите не могат да го засекат. Този жълтеникав дъжд се слепва в отделни картини. Когато някой се роди, около него се концентрират десетки такива картинки - те са неговата съдба.
Понеже съм вещица, умея да виждам и разчитам пясъчните знаци - вървят си с човека през целия живот, следват го като облачета.
Тогава видях, че облачето на Филип предвещава страдание, че ще е болен от липсата ми, ще се опитва да ме върне. Аз не искам всъщност да му е мъчно, но не мога нищо да направя. Просто не ме интересува. Нито той, нито някой друг.
...Около мене няма облачета, изчезнаха с появата на вещицата. Съдбата ми вече не е предопределена. Не виждам и онази съдба, която щях да имам, ако си бях останала обикновена жена. Освен в полусънищата, но те са много неясни и редки...Има ли щастие там? Не ми трябва да знам. Тази съдба за мене е като минало, като нещо, към което няма смисъл да се връщам. Старомодна рокля в дъното на гардероба.
" " "
...Една сутрин, скоро след появата й, вещицата ми каза: "Време е да отслабнеш!"
Не чувах глас с тембър, ала разбирах какво ми говори. Приличаше на вътрешен глас, паралелен с моя. Някой психиатър ще каже, че станах шизофреничка, но да вървят по даволите психиатрите! Или при вещиците!
...Ето как ми го обясни тя:
- Това, което прави жената обикновена и уязвима, е, че не може да си контролира емоциите. Те са като слепи птици, мятани от торнадо, а можеш ли да си силна, когато си пълна с невиждащи, луднали птици? Не, не можеш! Мъжете много по-рядко са така, затова са по-силни. Скриват се в работата си, в някое хоби, в горските пътеки. И ти ще станеш силна, ще се научиш да се контролираш, като осъзнаваш себе си все повече. Но за това ти трябва дисциплина, така че просто отслабни - няма по-подходящ начин да започнеш...Знаеш ли защо толкова много жени не успяват да отслабнат? Не е защото не искат да са с модерни дрехи. Не и защото не желаят пак да са наранявани - ти си частен случай, или по-точно това е само част от случая. Не е и понеже не се стремят към любовта. Просто нямат воля да отложат мига, в който ще се почувстват по-добре. Нека сега съм малко по-добре, си казват, отколкото по-късно да се чувствам превъзходно...Свикнали са да се задоволяват с нищото, нямат хоризонт, а само педя някъде на сантиметър над очите им. Защото са жени, така са научени. И преди шестотин години беше същото, мрак... Нищо няма да се промени, ако ти не се промениш, не разбираш ли? Да си без хоризонт е като да ти липсват очи и да не можеш да растеш.
...Не звучеше твърде логично, но знаех поне, че яденето наистина ме прави доволна, създава илюзията за пълнота, запълва дупките в душата, хубаво ми е. А и какво удоволствие по езика от натопения в мед банан, от мазното печено пиле! И е лесно, просто седя и дъвча. Ако не ми се мият чинии, използвам за единична употреба.
- Как се казваш? - попитах я тихо.
- Марта.
...И така, първото, което направих, беше да си купя електронна везна. Лесно се научих да изчислявам грамовете и започнах диетата си. Аз бях пълководецът, аз бях войникът, аз бях победителката и жертвата. Край на пържените картофи, на палачинките и пастите, на спагетите и синьото сирене, на обилния зехтин. Ако все пак решавах да ям спагети, беше позволена само малка порцийка за целия ден, почти без масло и почти нищо друго, така че гладувах много повече, отколкото ако ядях обезмаслено мляко или сирене, портокали, ябълки, краставици, пиле на скара...
А и Марта най-накрая си показа истинската същност. По едно време ми писна и реших да се откажа. Какво толкова ще стане, мислех си. Отпуснах му края и взех да хитрувам. Тогава започнаха болките.
- Сега ще те накажа - каза тя, - понеже не се справяш добре. И ако продължиш, това ще е нищо в сравнение със следващото. Ти не можеш да спреш по средата, момиче, не разбираш ли? Имаш свободна воля и аз ще те оставя да си водиш жалкия живот и ще си тръгна, но само ако го поискаш, ако го изречеш ясно и високо!
...По дяволите, не исках повече жалкия си живот! Та тя ще ме научи да контролирам чувствата си и да стана силна, да не може никой да ми разбива сърцето. Така че нямаше да й го кажа! И си изтърпях наказанието. Цяла седмица жестоко ме боля корем - дясната половина под черния дроб, до слабините. Превивах се, не можех да се докосна, не можех да спя, да седна, да ходя. Първо не повярвах, че тя ми го е причинила, затова се затътрих по лекари, гледаха ме, снимаха ме, взимаха ми кръв, един хирург дълго ме опипва, дори ми бръкна с ръкавица в дупето, но все се оказвах здрава. Хирургът, възрастен побелял мъж, ми каза в очите, че според него са нерви. Точно в този миг проумях, че с вещиците шега не бива. И облаците изведнъж се разпръснаха, ей тъй, като изтрити с гума; появи ми се хоризонт, може би липсващият хоризонт на жените, както го определи тя. Видях ясното небе и само стиснах зъби, за да доизтърпя болката. Нямаше вече да нарушавам диетата си, нямаше и една излишна трохичка да хапна...
" " "
Тази болка премина напълно чак след месец. Аз отслабвах бързо, кожата ми се изчисти, стана нежна, чертите ми придобиха отново приятната релефност на лицата на слабите жени. Бричовете изчезваха, целулитът се стопяваше. Много спортувах, правех гимнастика от касети; разхождах се дълго всеки ден, дори да валеше, дори да ми се виеше свят.
Умирах за сладки неща, но не хапвах нищо и след кратките отчайвания бях все по-силна, все по-еуфорична. Ядях доста месо - студено, без мазнини. Имах нужда от него, пък и не пречеше на отслабването. И взех да пия вино, то отиваше направо в кръвта ми и съживяваше заспалата ми душа...Една сутрин си купих голямо огледало и накарах да го монтират в спалнята. Понякога се събличах и се разглеждах. Заприличвах все повече на себе си, с всеки изминал ден скритото ми под тлъстините тяло просто изплуваше. Но имаше и още нещо - като нов, в началото едва различим, а после все по-доловим инструмент в позната мелодия. Всичко в мене се променяше и по един по-особен начин, сякаш черпех вдъхновение от шубраци и диви листа, от горчиви треви, и това не само стягаше бедрата ми, но и ми даваше сила да тичам безспирно в парка; вплиташе венче от живост в косата ми; изправяше раменете ми; запалваше теменужен огън в зениците ми. Засиявах! И...скоро се развихрих.
...А можеше никога да не чуя тия звуци, да си останат като обвивките от бонбони, които децата слагаха в земята и поставяха отгоре стъкълца, после ги затрупваха. Беше вълнуващо да откриеш някое такова съкровище, но повечето си оставаха неизровени. А за особените звуци - преди дори не подозирах, че са там, не се сещах да дълбая към тях, навярно не бих ги и осъзнала...
Една нощ в средата на септември (сега е ноември...) вещицата ми каза :"Готова си за отмъщението!" Не я попитах какво има предвид, защото още от самото начало знаех, че ще дойде времето за това, че ТОВА може би e главното. Мъжът, който ме изхвърли и така ме принуди да абортирам, се ожени не след дълго и продължи живота си, сякаш нищо не се е случило, а аз станах грозна и дебела. Ангел - какво нелепо име! И щом вещицата смяташе, че съм готова, значи бях. Щях да го унищожа, да анихилирам подредения му свят, да го накарам да се чувства като мене. Много гняв и огорчение бях натрупала, не само заради него, но - главно заради него, затова с нетърпение очаквах мига, в който ще му го върна. Трябваше да има възмездие, исках го, макар досега да не си признавах открито.
И мигът най-накрая беше настъпил.
" " "
...Седях в кафенето и наблюдавах как пие бира с приятели. Не ме видя, бях скрита в ъгъла, с тъмни очила и шапка. Още беше много хубав - нежните кафяви очи и кестенявата коса не се бяха променили, нито фините черти и прекрасната кожа. Тя не го правеше женствен, а просто те караше да я докоснеш, за да се увериш, че е точно такава.
Нахлуха спомени, по-скоро лошите отстъпиха за малко и остана времето, когато бях щастлива...Нахлуха нощите любов; безбройните кафенета с наливна бира и пържени картофи; аз все усмихната, той също с усмихнати очи и ужасно елегантен с вечните тъмни пуловери...
Нахлу и музика...Мишел на Бийтълс, слушахме я постоянно, също и неща, които Ангел много харесваше и затова и аз ги захаресвах - Don't you cry Tonight на Guns and Roses, Sens una Donna на Зукеро, Everything I Do на Браян Адамс и Angie на Ролинг Стоунс... Помня, че се питах дали не бяха спомен от предишна негова любовна история. На последната, доста стара песен, все правехме любов и ми ставаше много тъжно, а той пък се чудеше не ми ли напомня нещо.
...За някакъв малък глупав миг ми се прииска да ме покани отново на танц, да ме целуне и да засребрее наоколо. Ала после се сетих как тогава нещо му наговориха, той повярва и каза да се махам, въпреки че мислехме да се женим, въпреки че бях бременна. Събра ми багажа и ме изгони от апартамента си, където живеехме. Дори не ме изслуша. Всичко рухна, останах сама, взе да ми се гади и често повръщах. ...Лошо е да не стигнеш до рая, но още по-лошо е да те изритат оттам. Най-накрая щеше да си плати.
Планът бързо се оформи в главата ми.
...Angie, Angie, when will those clouds all disappear?
" " "
...Попитах Марта как да го направя. Дори носех бележник и молив, за да записвам. Тя каза да почакам и изчезна. Появи се след пет минути с чаша, пълна с нещо димящо. Поднесе я към устата ми и каза да пия. Дръпнах се назад, беше черно и миришеше лошо, в интерес на истината - точно каквото очаквах, но си мислех, че нещо такова трябва да изпие Ангел, или да го напръскам с него примерно...Тя обаче повтори да го изпия. Изгълтах го някак, беше подобно на развалена супа и аха да повърна, ала се сдържах.
През цялото време имах нелепото усещане, че на нея й е смешно и се забавлява с мене. Е, независимо дали си беше истинска отвара или плацебо ефект, усетих, че ми действа.
- А сега - каза тя - концентрирай се и си представяй това, което искаш да стане. Представяй си не процеса, а резултата. Представяй си го дълго, с всички подробности. Ще ти отнеме поне няколко нощи.
...Съсредоточих цялото си внимание и енергия в това. Лежах в леглото и наблюдавах лицето на Ангел, то всъщност си беше същото, но с едно малко изключение. След няколко дни отидох пак в кафенето, знаех, че след работа се отбива там. Отидох малко по-рано и скоро го видях да влиза. Да, магията вече действаше! Пъпки - на лицето му имаше няколко големи червени пъпки! Явно го сърбяха, все се чешеше.
После продължих. По едно време той спря да идва в кафенето, така че опитвах да го зърна, като си влизаше у тях - живееше в голяма красива къща. И до нея щях да стигна. Пъпчаса целият - и лицето, и тялото, доколкото виждах, но не спирах. Ставаше ми все по-хубаво, изпитвах такова удоволствие да стискам възглавницата, мислейки си, че е той, и да си представям прекрасната му кожа, напълно покрита с пъпки, а после да виждам, че наистина се е случило.
Но веднъж излезе да го посрещне някакво момиченце. Знаех, че има дъщеря и предположих, че е тя. Беше на около четири години, с очи и коса също като неговите. Приболя ме отляво, ала не изпитах нищо лошо към детето. То се хвърли към Ангел и той го вдигна. Чух го да му казва да стои по-далече от пъпките и да не ги пипа. Момиченцето обаче го загали по бузата и каза, че не го е страх и че "аз си те харесвам и такъв, нищо че си малко грозничък!"
Усмихнах се. Тогава излезе и жена му. Бях я виждала и преди - беше ниска и слаба, сега вече с доста побеляла коса, но не се боядисваше. Всъщност, беше приятна. Тя също се усмихна, като чу думите на детето, макар че изглеждаше притеснена...
Така свърши моето отмъщение. Мисля, че поначало не беше много истинско. Бях имала години, през които болката стихваше. Може би се бях излекувала и преди да дойде вещицата, но просто бях свикнала да съм дебела и незабележима. Кой знае колко още щях да карам така без нея.
А припламванията ми напоследък явно са нямали дълбочина. Навярно затова и измислих пъпки, а не нелечима болест.
Както и да е, реших да спра и започнах обратния процес - представях си Ангел без пъпките. Ако трябва да съм откровена обаче, не бързах особено.
Един ден Марта ми каза:
- Ти си щастливка, че не можеш да мразиш прекалено. Надявам се, все пак разбра, че когато притежаваме необичайни способности, това не е просто дар, а може да е и проклятие.
- Добре че се спрях! Но успях, защото страдах много преди, изживяла съм си го.
- Като десетки слаби земетръса, вместо един разрушителен - засмя се тя. - Пък и не си твърде лоша. Да знаеш какви вещици има!
" " "
Според Марта и най-обикновената жена, която е като драснато сиво облаче, притежава огромна енергия, ражда се с нея, но повечето я разпиляваме в самосъжаление и блянове, в безпокойство. Аз бях същата, сега обаче изживявам нещата, не ги оставям да минават покрай мене. Не се хабя за глупости, денем се прикривам, нощем съм като постоянно дежа-вю на свръхнова; правя, каквото си искам... Любя се отдадена на мига. Желанието прелива като отворено шампанско от мене навън, не обратно, какво значение тогава има мъжът? Защо да е един и същ, да завися от отношението му, от чувствата му, от това дали му върви в работата и съответно ще му бъде ли до мене, няма ли да го блъсне кола, да се разболее, да му омръзна и да си отиде? Мъжете станаха лесно заменими, откакто съм вещица; няма добро и зло в моя свят, има само наслада, контрол и жажда.
Навсякъде ми е тясно, няма чувство, в което да не ми е тясно, затова не спирам никога и никъде. Ония люлки, на които в детството си сядах от едната страна, а приятелката ми Тони от другата и политахме, пищяхме, а светът беше наш - и сега е така, дори е още по-хубаво, защото от другата страна съм пак аз, все съм аз, не завися от никого.
...Но веднъж, след един от редките полусънища, се запитах мога ли да обичам. Любовта в миналото ми значеше да търпя и да прощавам, да давам с пълни шепи обич. Все едно бях най-голямата богаташка на обич в света. Само че се изчерпах, уморих се, депресирах се и спрях да чувствам. Сега едва ли бих търпяла, че нали си имам магиите? Тогава, могат ли вещиците да обичат, и как?
Моите полусънища са полъх над езеро; безобиден и неясен, ала ако му се оставиш, ще унищожи духа на езерото и ще развали всичко. Не са точно сънища, защото не участвам в тях, а сякаш ги наблюдавам проектирани в мозъка ми. И виждам все по-ясно един мъж. Често ме разсмива...Аз тичам по плажа, облечена в червен бански, полепнал е пясък по кожата ми, мъжът ме снима, говори ми и се смея. Там има и едно дете, момче на около шест години. Знам, че ги обожавам и двамата. Разхождаме се рано сутрин - момчето е слабичко и е добре да диша този въздух; събираме миди по брега, все едно е най-сериозното занимание на света, а после, като се стопли водата, го учим да плува...
- Това са видения от живота ти на обикновена жена, който щеше да имаш, ако не се беше променила - каза ми Марта. И аз се бях досетила. - При всяка от нас се появяват, те са трудно изпитание.
Ама че ирония - съдбата ми беше отредила щастието на обичана и обичаща, просто трябваше да изтърпя още малко и да не се променям. Но вече няма връщане, вече не. Затова се зачудих мога ли да обичам, каквато съм сега.
...Попитах и нея. Тогава тя ми се показа за първи път. Беше някак безплътна и без възраст. Синьото така струеше от очите й! Търся някакво поетично сравнение и не го намирам. Може би ако всички думи за излъчване и въздействие можеха да се превърнат в син цвят, то те се бяха събрали, смесили и създали ирисите й. Бялата й кожа, почти без бръчки, светлата й коса, силата и гъвкавостта на тялото й - всичко това ме изуми. И в същото време й липсваше каквато и да било суетност, носеше обикновена рокля, нямаше пръстен или гривна. Гласът й беше като накъсана вълшебна музика.
- Обичала ли си откакто си вещица? Могат ли вещиците да обичат?
- Ако дълго си задаваш този въпрос, Зара, а той винаги се появява, животът ти отново ще стане тъжен. Ти прие и друга, важна твоя страна, по-цялостна си отпреди! Това е добро начало, не го разваляй!
- Знаеш ли, - казах твърде развълнувано, - истината е, че се питам дали нямаше да е по-добре да съм жената от ония сънища. И, съвсем цялостна съм, защото приех и тъмната си страна. Какво повече? Свободна съм!
Тя се разсмя:
- Преди искаше да си щастлива, сега си волна като птичка, а пак нещо ти липсва, нали? Този път е много дълъг, виждаш не края, а само първия завой...И хич не си цялостна. Виж в ума си пеперуда, която лети и каца от цвят на цвят. Наблюдавай водата, която при прилив нахлува към брега.
- Аз съм повече от вода и пеперуда, аз съм човешко същество...
Приплака ми се. Какво се опитваше да ми каже? Тогава тя ме погледна право в очите и прошепна :
- Това съмнение е погубило повече твои сестри, отколкото огънят, не му се поддавай! Щом разбереш, че е така, бързо го остави зад гърба си. Ти можеш, ако решиш, да се върнеш и неясните сънища да станат твой живот. Но не това е важното, гледай внимателно пеперудата и вълните. Ако не разбереш, ще се погубиш...
- Защо не ми кажеш? Просто ми кажи какво да видя!
- Няма смисъл...Когато разбереш сама и си готова, ще се върна, ако ме повикаш. А и...ти отиде от крайност в крайност, защото има нещо лошо в твоя свят, нежност и красота отдавна не достигат. Реките пресъхват, като напукани устни, устни без кръв.
След тези думи тя изчезна, все едно се изпари, отиде си от мене и повече не се е връщала. Не я усещах в клоните на дърветата, не идваше в сънищата ми. Май наистина останах сама.
...Зимата отмина още преди Марта да си тръгне. Продължавах да се срещам с мъже, да се забавлявам, но все по-често започнах да имам съмнения. Защо животът никога не е съвършен? Колкото и да си силна, не можеш да имаш всичко. Ала от кое да се откажа? От тихото, уютно щастие? Питах се имам ли правото да отнемам възможността на едно момче да се роди и да му бъда майка? Ако обаче изберях пътя към него, щях да се привържа, да треперя да не му се случи нещо, да съпреживявам никненето на зъбките и първите му трепети, и това щеше да отнеме свободата ми. А и щях да се влюбя в онзи мъж, което означаваше същото.
Или може би вещиците обичат по друг начин, като си остават свободни? Някак изпепеляващо? Гледах в ума си пеперудите и се чудех. Нищо не виждах.
" " "
Винаги съм обичала вятъра, да си играе с мене, да изсушава потта ми. Мога да се хвана за него и да се понеса над всичко, от което ми е писнало - необходимостта все да умиротворявам, да балансирам с добротата и крехкостта си, да създавам уют и хармония. Не, казвах си, легнала с бутилка вино, не искам повече това. Искам просто да се разгъна като тоя вятър и да се понеса над залезите, и единствените сълзи в очите ми да са от възторг. Бях се отвързала от проклетите въжета най-накрая, мога ли сега пак да се вържа? Но тогава защо изобщо си го мисля? Какво ми става?!
Един ленив следобед наблюдавах със затворени очи голяма, красива пеперуда. Беше ми фикс-идея напоследък. Тя е дошла от гъсеницата, мислех си, появила се е, защото е приела и светлата си страна. И сега лети в медоносния въздух - завършена, оживяла красота, можеща да се побере в шепата ми. Всъщност, не в шепата - без свободата да лети ще е само къс безсмисленост.
И тогава нещо започна да се изменя. Заглъхваха ми ушите, всичко се забърза и после забави, времето бавно спря. Звуците, предметите замръзнаха, изчезнаха и само пеперудата продължи да си лети в някакво безвремие. Мисълта ми сякаш преодоляваше препятствия, ала започнах да проумявам, гледайки преплитащите се дъги в крилцата й...Аз, дебела, отпусната и грозна - пълзящата гадна твар. Но нима щях да стигна до вещицата в мене, без да съм била там? Тогава, не беше ли именно онази тъмната ми страна - лесно депресиращата се, бояща се от болката, жертвата, ранимата? Както и нормалното човешко същество, търсещо начин да оцелее, да се справи с кошмарни неща като изоставяне и аборт?...Да, бях приела способната да обича жена, както и вещицата - те бяха бялото и черното, а годините на самота просто ги отхвърлях и забравях.
Лети, лети в простора син, над цветноликия килим, и отговор ми дай - къде е зимата през май... И колкото повече наблюдавах великолепната пъстра пеперуда, толкова по-натрапчиво заусещах относителността на страните, толкова по-еднакви започваха да ми се виждат те. Може би, за да съм цялостна, трябваше да приема всичко, защото го съдържах, независимо дали проявено или не. Да приема само "черното" и "бялото" не ми създаваше равновесие, то е все едно да показваш филм за цветовете на чернобял екран. Вижте, това тук е червено, то е по-близко до черното, това пък е жълто, доближава се повече до бялото...
Дали и сърцето ми не беше подобен екран? Приемах, че съществуват всички цветове, всички състояния, бях дори толерантна, но не се отварях истински за много от тях. Че как да се отворя за една пълзяща, противна, зелена гъсеница? За...толкова други работи! Да не говорим за неподозираните.
Тогава? Имах ли изобщо избора каква да съм завинаги, след като отхвърлях много от възможностите или просто не знаех за тях? Ние всъщност сме доста закотвени същества, трудно приемаме промяната. И точно в най-тежката си закотвеност вярваме най-силно, че това е светът, без да подозираме, че е само една точка в един пласт от многото възможни точки и пластове.
Тогава проумях, че едва ли ще мога някога да приема целия свят в сърцето си. Бог го е приел; съвършената красота го съдържа - като тая пеперуда; отделни хора са го постигали навярно, но аз?...Със сигурност съм още много, много далече. Така че мога само да реша наляво ли да тръгна или надясно. Имам избор за краткото си бъдеще, за примерно шест месеца, за година, а може би дори за ден или час. Не мога да "остана" вещица или каквато и да било; завинаги. Затова Марта каза да не се колебая, а да решавам бързо. Дългото безсмислено колебание ще загуби времето ми, ще разруши силата ми, а навярно и разсъдъка ми.
Разбрах през този ден, че нося една непълнота и тя е като тлеещ огън - светлата страна на пустотата, и че ще боли в мене, и едва ли някога ще изчезне.
" " "
Да приема целия свят в сърцето си... Сърце ли ще е тогава още? Липсва ми Марта, имам толкова въпроси. Пеперудата ми подсказа, че същността на нещата е еднаква.
Всяко удоволствие, ако се засили прекалено, се превръща в болка. Може би така е и с доброто и злото. Или с обикновената жена и вещицата. Аз просто умея да предизвиквам пъпки, болести, да стъпвам по жарава, да лекувам, по-засилена съм.
Любовта обаче...Как да я засилиш? Тя е сребристият прах на феите, зеленото събуждане на дърветата напролет...И сигурно вече не мога да обичам.
Не знам. Но засега ще си остана вещица и ще си дам шест месеца за забавления. Ще си накупя дрехи и обувки, зеленото е модерно. Повечето жени се обличат като вещици, така че няма да правя впечатление. Зелени обувки, почти пантофки, със златни лентички, това ще е хитът лятото. Зелена чанта, обсипана и тя с шеритчета и камъчета, зелени воали по полата...И накрая самата аз зелена - възкръснала оттам, където бях с целулит и плачеща на всеки филм.
След малко ще се гмурна в топлото, уютно небе и ще се разсипя на златно брашно, като жълтеникавия дъжд, дето прави картинките след раждане. Ще си нарисувам сама няколко по мой вкус и ще си ги изживея. После няколко други. А когато се налудувам, ще продължа нанякъде. Марта ще се върне, ако я повикам. Веднъж ми каза, че хоризонтът, колкото и да се разширява, може още...
Колко много сълзи са изплакани! Но пък и колко щастие! Енергия с различна интензивност ли е само? Въпросите носят тъга, навярно напипват онази непълнота.
Затова ще я запълня, като се позабавлявам.
Вече си взех дълъг платен отпуск. Как? Ами, все пак умея да предизвиквам пъпки и разни подобни неща, както и да ги лекувам после.А за благодарност, човешко е да не съм прекалено скромна...