Бях сама. В самотната вечер. Бях до теб - а ти много далече. Знаех, че ме чуваш, дори когато плачех. Знаех, че усещаш безмълвните ми думи в мрака. Мислите ти бяха силни - ту с мен, ту с незнайна друга - и не спирах да ги чувствам. Защо ни беше толкова трудно? Падна нощ.
Прекатурих последните няколко лъчи през спомена в погледа си и заоправях леглото, в което за поредна вечер щях да спя самотна. Не исках.
Дърпах пердетата и за миг ми се стори, че някой ми се присмива зловещо отвън, пред отворения прозорец - уплаших се! Какво искаше? Защо беше този демонизъм? Постоях застинала няколко минути и дооправих пердето. После - вече по нощница - се мушнах смело под завивките; гушнах плюшения мечо, който ме гледаше с онези кафяви очи...така дълбоки и чисти; но не спях - дори нямах сили да изгася лампата. След малко протегнах ръка и щракнах копчето...но очите ми упорито не се затваряха. Гледаха мрака в очите и се питаха нещо на техен език - страхуваха се. Само това усетих.
Животът ме беше научил да разбирам езика на тялото си; а очите...очите бяха душата - нямаше как да не ги разбирам. Но понякога не искам, особено когато се страхуват - щях да се въртя цяла нощ, обляна в ужас и на сутринта да се събудя вече уморена. Нямах право.
Затова те извиках - казах ти "Ела при мен. Пази ме тази нощ. Прогони страха.". Притихнала, усетих стъпките ти по въздуха и се усмихнах, защото разбрах, че си ме чул. Вече не ме беше страх - ти ме прегърна силно и заспа тих до мен. Усещайки топлотата ти, заспах така спокойна, стаена близо до теб - чувствах нежността ти. Но успя да ме събуди обърканото ти, страхливо пулсиране. Тръгваше си - разстроен и умислен, - но аз полусънена и уплашена те виках и ти пак се връщаше - не знаеше дали трябва, но нещо в теб те караше и ти просто идваше. Прегръщаше ме и пак, тайно, заспиваше; но след време спокойният ти сън се превръщаше в поредна доза нервност и ти пак прекрачваше стената, за да си отидеш...Зовът ми винаги успяваше да те върне.
След поредният осуетен бяг ти се върна приведен и вече не заспа - главата ми беше сгушена върху ръката ти, а моята прокарах нежно през кръста ти. Усетих погледа ти, който беше залепен за тавана. Чувствах тъгата ти - и от нея ме болеше. Бях уморена, но отворих тихо очи и те попитах - "Защо?"...ти само мълчеше. Не каза нищо, просто ме прегърна по-силно и продължи да се взираш в тавана. Впих очи, през мрака, в теб и повече не те попитах. Знаех, че съм виновна. Знаех, че нямам право да те връщам. Но толкова ме беше страх...Сълзите ми потъваха в тъмното - ти не ги чуваше, но интуитивно ме притискаше по-силно до себе си. И те бликваха още по-силно. Когато бурята утихна и станах малко по-смела промълвих като в нереален сън "...Нямам право да те задържам." - главата ми беше на гърдите ти и ти не виждаше в очите ми - "Ако искаш остани, ако искаш - тръгни си." - гласът ми беше спокоен, но очите - студено тъжни - "Аз искам да си до мен, но не трябва да те карам на сила." - бяха последните думи, които щях да изрека в тази нощ. Заедно с едно безмълвно "Ти избираш.". Затворих очи - усетих те, когато си тръгна, но се престорих, че дълбоко спя - погледът ти се прокрадваше тъжен по гърба ми, но сълзите не ми позволиха да се обърна. А исках.
Ти наведе глава..., завъртя се замислено и с бавни крачки потъна в огледалото..., мина през стената... тъжно подритваше студения въздух, докато отиваше там...далеч. Макар да бях с гръб, усещах всичко; и когато отиде достатъчно далеч, за да не можеш да ме чуеш, отприщих сълзите си и те заваляха буреносно по възглавницата - тъга ли беше? Гняв? Болка? Бурята ме изтощи и не усетих кога съм заспала - чувствах се сякаш съм затворила очи само за миг.
Първите лъчи на слънцето ме докоснаха, току-що пробудени. Събудих се и теб пак те нямаше. Повече не се беше връщал - мястото ти беше студено - сякаш излят и изстинал бетон, който успя да запази формите на тялото ти. Вече не можех да го изтрия.
А можеше да е просто кошмар... но не беше.
Знам, че един ден ще се върнеш. Чувствам го. И до тогава ще броя самотните нощи - тези, в които те няма и онези, в които безброй пъти идваш за кратко..., гледаш ме тихо стаен как спя..., тайно се усмихваш - сякаш нямаш право... и си отиваш. Понякога, когато отново нямам сили, пак те викам, - винаги ме чуваш. Но вече не винаги идваш; а когато го правиш... е все за по-малко...и по-малко. Ще ги броя.
И ще те чакам. Бъди силен и ме чуй - ще те чакам да излезеш от Мрака.