автор: Mandaluga

На моите приятели,
kоито ми помагат
"по стръмния път
към далечния връх"
с това, че съществуват,
да не остана без дъх.

В дъното на битие абсурдно,
толкова абсурдно, че
крещи от истина,
те търси и ридае едно сърце,
едно сърце неразлистено.
По протежението на
много дни - цяла вечност,
продължавам да вървя.
а понякога да тичам,
да сънувам, че летя
(а може би е истина?)
а може би пропадам...
Или всичко е измислица?
Аз съм цялата недоизказана,
а и ти предполагам.
Но моля те не опровергавай
това, че се обичаме.