автор: Anton_Fotev

Дърветата са танцуващи пламъци живот, замръзнали в своите зелени дворци от бавно време. Въздухът е великолепна синкава присъственост, през чието течно тяло се плъзгат чайки, гласури и чирикащи врабчета. Валял е нощен дъжд и всичко изглежда като в
стих на Петя Дубарова.
Толкова е красиво, че може да не забележиш Града. Неговите блокове и улици, множеството хора- всичко е потънало в изтънчена утринна полудрямка. Човешкият мравуняк изглежда притихнал и кротък, уморен от собствения си бесен ритъм.
Мънички капцици влага се появяват от нищото и докосват плахо прозореца на стаята ми.

Мънички снежинки падат от небето. После нарастват и се превръщат в искрящо бели длани, нежно докосващи нечий горящи от вътрешен огън рамене и нозе. След тях иде ревнив вятър и ги разтрошава до бял, фучащ прах. Докосванията и белите погалвания се заменят от ревяща срещу лицето, прииждаща стена от мрак и смърт, безумна енергия на неистови вихри, омотани в плющящи ледени плащове.
Ледена буря, закриваща слънцето.

Трябва да се ходи на работа и да се връщаш обратно. Трябва да спиш, да ядеш, да се бръснеш. Това са действията на твоята Дясна Половина и тя те държи вързан към живота.
Има обаче и друга страна на живота - смъртоносна и пълна с красива енергия. Там съзнанието ти гори в собствен пламък, сърцето ти бие спокойно и равномерно в нерушим и вечен , бавен и величествен ритъм. Там падането на закъсняло от миналата есен листо се съпровожда с гръмотевичен тътен.
... Сънищата на Вихрен са странни, сложни , пълни с вървене през необяснимо зелени треви и небе, синьо до плач...
Пристигаш в тази свръхреалност, когато жаждата ти за живот стане несъразмерно голяма за контролиране от обикновенните нужди и копнежи. В един преломен миг гладът за сигурност, храна и дружеско присъствие става недостатъчен.

Вечна ледена буря, закриваща Слънцето. Безконечна равнина, от която израстват белите колони на обърнати снежни мелстрьоми. Те се въртят и въртят- трикилометрови гърчещи се улей от режещ прах, затворен в кръг вятър и лудост. Съвършенната лудост- абсолютна безграничност, смъртоносен танц, изпълняван под бледото сияние на ярка, разсеяна светлина.
Едно момиче тича босо в постоянно местещата се бяла повърхност и дори не оставя следи след себе си. Смехът й превръща всяко снежно торнадо в съвсем побеснял пумпал сурова енергия, в неистовост, помитаща самия въздух, осукваща го в спираловидни пулсирания от неравномерни редувания на имплозий и ударни вълни.
- Аз съм Анна - и бурята й отвръща с ласкаво и свирепо сграбчване. Хваща я за косите и разперените настрани ръце и я отнася нагоре, към светкавиците, стратосферния ураган, към смравяващата прегръдка на пълзящите от земята до космоса космати, ледени, брутални, безкрайни облаци. Всъщност е само един - от левия до десния край на тази реалност - и дори ураганът е нещо, което се случва Вътре в този облак от прозрачни и пиещи топлината кристали.
- Аз съм Анна - и енергия, достатъчна за стотици простосмъртни торнадо, я завърта около остта й. Докато разперените й ръце се превърнат в сияещ, размазан за окото кръг около раменете й.
Докато косите и се превърнат в бичове, плющящи около нея.... а Губещата се долу земя се върти под събраните й едно към друго малки, горещи стъпала.
Да летиш по този начин е Щастие, Свобода, Демоничност.

В Града има парк, който е по- красив от другите. Той е прострял присъствието си на съзерцателна изтънченост в пространството между окръжната болница и някогашния завод за кабели. Точно срещу комплекс, наречен на онази звезда, която последна чезне в прииждащата светлина на деня - Зорница...

И когато Вихрите прималеят да се любят с нея, когато - морни от смеха й - я спуснат нежно върху искрящата белота на ледените поля, когато слънцето я погледне премрежено през вечното було на безграничничните облаци, когато тя сплете косите си - лъскави черни водопади, струи от женственост, стичаща се по крехките й рамене тъмна коприна... Точно тогава можеш да чуеш шумоленето на снежинките, падащи върху притихналото безмълвие на Вселената.

Паркът присъства в съседство със съвкупността от блокове и улички, наречена Зорница. Една голяма, стресирана улица дели жужащите човешки кошери от прохладната благодат и съвършенсво на дърветата. Тези танцуващи пламъци живот, замръзнали в своите зелени дворци от бавно време.

Притихналото безмълвие на Вселената, родено между два удара на нечие женско сърце. Мълчанието, родено между два погледа на девойката, вървяща усмихнато - тъжно към теб. Тишината на безграничното безразличие, прииждащо от очите на онази, която някога те е обичала.

И само Там - между тесните пролуки на алеите и сгушените присъствия на целунатите в бяло пейки, там - върху килима от есенна трева, тъжни борови иглички и узрели шишарки, там - в унасящата прегръдка на една нереално истинска тъга и тиха неизразимост, там - между паяжината на заспиващите дървета, там - в мъничкото пространствто вълшебство, сгушено между надвисващите отдалеч блокове, там - където царува носталгията, довеяна в душата ми с повеите на предзалезния вятър, галещ брезовите клонки и боровите водопади от иглички...
Там.... само там те чакам.
... Мое снежно момиче....