автор: vintersorg

За всеки човек на изкуството, какъвто е добрият музикант, няма по-вълнуващ момент от препълнената с хора зала, взривена от възторжените ръкопляскания на зрителите, техните сияещи усмивки, греещи лица.
Когато музикантът е на сцената сам, а пред него екзалтираната тълпа приветства радушно изпълнението му, тогава той се чувства наистина жив. Душата му се отделя от тялото и полита, окрилена от внезапен порив; сърцето му бие лудо, а умът е побрал цялата еуфория от събитието.
Един човек в центъра на вниманието, едно същество, чието изпълнение е подлудило огромната група от хора...
В такъв момент не съществува никой друг на света- само музикантът със своя инструмент, неговото засмяно лице, горящите от вълнение очи, треперещите пръсти...
Толкова щастие, толкова емоции, толкова чувства! Финалният акорд ...и публиката гръмва! Музикантът си представя себе си като творец и за миг се доближава на крачка от Бог- създателят на всичко духовно и материално.
О, музо !Букет от ръкопляскания, песен от възхвали, воал от усмивки!

Арлекин мълчаливо обличаше костюма си в прашната гримиорна. Казвам Арлекин, защото костюмът беше именно като онзи на приказния герой от театралните постановки.Цигулката лежеше мълчалива в ъгъла и Арлекин посегна да я вземе. Навеждайки се, той съзря лицето си в огледалото и за миг се загледа във вялото му изражение. Годините бяха изминали неусетно и за това свидетелстваха многото бръчки около очите на мъжа. Животът му бе минал в непрестанни турнета, представления на живо, концерти в малки задимени кръчми и просторни, пищни салони. Цигулката и шареният костюм се бяха превърнали в запазена марка на този опитен музикант, а името му се нареди до тези на известни цигулари от цял свят.
Сърцето на Арлекин, неговата душа и смисълът на живота му бе в радостта на публиката. Една детска усмивка струваше повече от цял куп златни монети, а ръкоплясканията караха сърцето му да лети от радост! Всичко зависеше от публиката- ако тя хареса изпълнението, тогава Арлекин е щастлив,много щастлив .Обратно, ако интересът не е голям, музикантът се оттегля наранен и потъва в мълчание, сякаш е направил непростим грях.
Тази чувствителност на Арлекин го изолираше от безскрупулните, натруфени и капризни негови колеги, които приемаха надменно славата, а равнодушно пораженията. Той не бе такъв- радваше се като дете на ръкоплясканията и дълбоко скърбеше за провалите. Неговата непринуденост не бе понятна за хората от шоубизнеса и Арлекин нямаше много приятели. Той обичаше своята цигулка и своята публика. Живееше за другите и в мислите си бе на върха, заобиколен от ликуващи хора.
Арлекин сведе поглед и грабна цигулката. Отвори вратата на гримиорната и по тъмния коридор се запъти към сцената.
"Да дам всичко от себе си, да покажа най-доброто, на което съм способен, да зарадвам хората с музиката си, да се раздам докрай в името на публиката!", мислеше си Арлекин, крачейки към сцената.
Той посегна и рязко дръпна завесата. Това,което видя, го накара да потръпне от изненада. Очите му се разшириха в опита си да проникнат на всяко кътче от широкия салон. Сякаш търсеха нещо, което не можеше да бъде намерено. Да, те търсеха хората. Но хора нямаше. Залата беше празна! Абсолютно празна! Пълна тишина цареше между старинните каменни колони, сред седалките, из ложите на богаташите, на балкона , в предните редове... Нямаше съвсем никой! Никой! Само плътна тишина във всяко кътче.
С думи не може да се опише какво почувства Арлекин в този миг.Сякаш сърцето му се пръсна, гласът му замря, ръцете му се отпуснаха и пот изби по челото на музиканта. Каква страшна сила бе празната зала! Как тя можеше да накара човек да затрепери от уплаха!
В сумрака на салона бедният Арлекин изглеждаше като малка, незначителна фигурка, изправена срещу огромните колони, гравирания таван, дърворезбите по парапетите и мраморните плочи по пода.Едно клето същество срещу чудовищната празна зала. Тази величественост и празнота в нея изплашиха Арлекин и той потръпна, а дървеният под на сцената изскърца глухо.
--Къде са всички? Защо няма хора? Къде е скъпата ми публика? За какво ми е тази тишина, тази проклета дълбока тишина?!-прошепна той.-Не ме харесват. Явно съм изчерпал идеите си и вече няма смисъл да идват на концертите ми. Не им доставям удоволствие, не.Моята публика ме изостави, моята цигулка плаче от мъка, а сърцето ми се топи в огъня на изгарящата болка. Защо ви няма, хора?!
Горчиви сълзи се стичаха по лицето на горкия Арлекин. Той вдигна цигулката и прокара лъка по опънатите струни. С няколко акорда музикантът започна своята тъжна, изпълнена с печал и носталгия мелодия. Нейната тъга се разнесе навред из празния салон, проникна във всяко ъгълче, във всяка пукнатина, за да прогони оттам тишината.
И тишината наистина изчезна. На нейно място се възцари печалната мелодия на Арлекин, чиито трели огласяха простора. Цигулката свиреше ли, свиреше, капка по капка се изливаше и мъката на музиканта, претворена в божествена музика.
--За теб свиря, тишина!- провикна се Арлекин.-За теб, за празните седалки, за мълчаливите колони и озъбените парапети! За вас, хора, които не сте тук сега и които бяхте моя живот, смисъла на моето съществуване. На вас свири моята цигулка! Дано трелите и достигнат вашите души, където и да сте. А ти, тишина...махай се!!!
Това бяха последните думи на Арлекин. Цигулката спря да свири, лъкът се удари с трясък в пода. Седалките останаха все така празни, колоните стърчаха невъзмутими и горди, а тишината отново завладя салона. Плътна, тежка и нерушима.
Тишина...
*************************

-Хей, клоун, не ти ли казаха, че представлението е утре?! Пак си забравил, разсеян неудачник такъв!- промърмори един от озвучителите иззад сцената.
Но Арлекин не го чу. Загубил смисъла на живота си, изправен пред най-големия си кошмар-празния салон, той се бе обесил на сцената. Лице в лице с безкрайните редици от празни седалки. И тишината....

Колко прекрасно, колко вълшебно е чувството да се изправиш срещу ликуващата публика, да вземеш част от нейната енергия, да се слееш с недействителността и да почувстваш, че вече не си същия човек.
Мисъл, душевност, вълнение- всичко това, преливащо едно в друго.
Колко много радост, колко много щастие има в този единствен момент, когато на сцената си ти и публиката вижда, усеща и желае само теб.Само теб, Арлекин...

15.03.2003