автор: pip

ПАТРИОТИЧНИ ЯЙЦА


Тъкмо бе вкарал кравата в обора, когато дочу гласа на пощальона:
- Миро-о-о-о! Имаш хабер от военното окръжие, мой човек!
...
...
Мирослав Пантаджиев, участник във Втората балканска война,
31 годишен селянин, излезе от плевнята.
- Що си се развикал като разпран, ма Доньо?
- Що пък да не крещя, ма Мирчо? - иронично го запита
пощальонът, който го раздаваше градски сред селяните със своята униформа и със своите, различни от техните, виждания по политическите въпроси. - Прилича ми на повиквателна, мой човек! Фъшкистите, - както наричаше фашистите Доньо, по прякор Политиката, - глава надигат! Току виж война пак ще ни споходи. Пък ти си ни ветеран, така да се каже. Врял и кипял си във военните въпроси! - Доньо го закачаше, намеквайки за бившата му служба като коняр в артилерията.
Приближи пощальона и без думи изтръгна със сила сивия плик от ръцете му.
- И да не забравиш да почерпиш на изпроводяк, ма Мирчо! - не
спираше подигравките си Доньо Политиката.
- Не си рекъл, не съм те черпил една парцуца, ма сюрюджийо!*
(* - 1- водач на новобранци; 2- пощаджия)
Закачките на пощаджията, както и на другите съселяни, не вълнуваха чак толкова Мирослав. Той бе свикнал с това, че хората от селото малко или много страняха от него. Не го канеха на разпивки в кръчмата, по Коледа на прасе, на Трифон Зарезан не зарязваха в лозето му. Той не приемаше това отношение като пренебрежение, а обратно - като уважение към изживените лишения, които му се бяха паднали по време на последната война. Бе намерен в окопите измежду загиналите войници чак на третия ден, целият в кръв, с ранени ръце и крака и контузен отгоре на всичко. Пролежа в хоспитала кажи-речи четири месеца, ама се оправи. Само че стана затворен и мълчалив някак си. Не че не се впускаше в приказки за политика или за времето, да кажем, на мегдана, ама не така запалено като другите му земляци-балканджии. Пък може и по рождение да си е падал малко темерут, кой знае. Замина на война още 18-годишно кюрпе! На село кой ги бръсне такива за нещо?
Както и да е, ветеранът се върна в плевнята. Седна в каруцата и заопипва плика, без да го поглежда. "Какво пък, щом трябва, пак ще се ходи по войниклък! - разсъждаваше той, гледайки кравата, която мучеше неиздоена в обора.- Не сме пъзльовци някакви! Щом Отечеството рече, ще се отзовем, както винаги е било".
Мученето на кравата се засили и Миро реши да отвори плика с печат от Четвърто военно окръжие. Вътре наистина имаше бланка. "Да му се не види на Политиката, как пък разбра, хайдутина му с хайдутин!" Вдигна писмото към прозорчето и зачете на срички. Не бе повиквателна за война, а покана. Покана за среща на ветераните от 16-ти ескадрон на Втора конна армия по случай 10-годишнината от края на войната. Името му бе вписано на ръка. Като видя изписаната фамилия на шефа на окръжието, полковника Гиндев и личния му подпис, ръцете му така се разтрепериха, че изтърва писмото.
- Що си седнал тука като изтърван, ма Мирчо? - влезе в
плевнята майка му, дребничка, прегърбена 50-годишна селянка с носия върху кльощавото си тяло. - Кравата вече прегракна от мучене, а той, вижте го, се разхлажда на талигите! - Говореше с неприязън, но доближавайки мъжа в каруцата, омекна и оглеждайки лицето и наведената му глава, вече искрено се притесни. - Какво има, ма сине? Що ти донеси пощаджията?
Мирослав вдигна писмото от земята и зачете на глас стандартния
текст без интонация: " вие, бившия коняр от 16-ти ескадрон.... сте поканен на среща на ветераните... в София на 14 юни..."
Жената избърса ръката си в престилката и погали сина си по косата. Запита го с мек упрек:
- Какво толкова пък е станало, ма Мирчо!? Ще отидеш у Софията, ше се видите с бившите другари! То да се радваш, ма, пък ти се вароса целият!
- Да бе, да бе. Ще отида аз, ще отида! Дай да вечеряме, че коремът ми курка. - С притеснен глас отговори на майка си младият мъж, все така гледайки в земята.
- Коремът му куркал?! Кравата ще се пръсне от мляко, па той
вечеря да му слагам! Съвсем си се перкулясал, ма! Жена ти трябва! Жена! Нея да командваш вечери да ти турга! - топлите майчински чувства се изпариха у жената толкова бързо, колкото капките вряща вода, паднали върху гореща печка.
...
Следва