автор: Illi

Тази година есента бе дошла рано, много рано, и въпреки че бе мека и топла, цветовете на вехнещите листи съвсем не подхождаха на края на лятото. Беше ранен следобед и топлите лъчи на слънцето грееха леко косо през вече оределите червени корони на дъбовете. Покривът на беседката се беше вече напекъл и от него се издигаше лека, почти незабележима пара, докато от дървото се отделяше снощният дъжд.
Тя седеше на лявата пейка, така че да може да вижда кой идва по пътеката, и рисуваше лилави цветя и сини мишлета със захаросани мустачета. От време на време, когато някой жълъд тупваше на покрива и се търкулваше по него, или когато някой гълъб изпърхваше и кацаше отгоре, вдигаше поглед от листа и замислено се ослушваше. От време на време дори си въобразяваше, че е чула някоя катеричка да притичва по дървените греди, но това не би могло да е истина. Те бяха твърде леки и тихи.
И продължи да рисува сините мишлета, макар едно от тях да се сдоби неволно с дълга пухкава опашка… но нищо. Рисуваше и чакаше… чакаше… и от време на време, когато си позволеше да се замисли, сълзите запарваха под клепките й, навлажняваха дългите светли ресници и замъгляваха погледа й. И всеки път тя премигваше, за да ги прогони, и усещаше някъде дълбоко в гърдите си тъпата, постоянна болка да се усилва и да я души. И преглъщаше, и продължаваше да рисува, а моливите опитваха да се изплъзнат от потрепващите й пръсти. И отново. А слънцето бавно се търкаляше като огнено клъбце по синьо-сивото, изпъстрено с облачета небе, и започна да се промъква под ръба на покрива и да стопля голите й рамене. Тази нежна есенна топлинка й носеше някаква радост и спокойствие, стопляше я отвътре и я успокояваше. И хвърляше сянка върху листа й, така че беше по-мъчно да се рисува, но несъмнено по-приятно. Накрая, когато светлината взе да почервенява, тя най-после се подписа в долния десен ъгъл, затвори блокчето и прибра моливите в кутийката им. И въпреки това не понечи да стане и да си тръгне, а продължи все така да седи малко сковано, почти на ръба на пейката, с леко прегърбени рамене. Ръцете си бе поставила на масата и бе стиснала силно пръстите си върху блокчето, толкова силно, че кокалчетата им бяха почти побелели. Но най-страшни в тези мигове на очакване бяха напрегнатите, изострени черти на лицето й - леко вирнатата й, по очарователно-предизвикателен начин, брадичка, потрепващите устни, присвитите очи и леко сбърченото чело. Всичко това не беше присъщо за нея, винаги толкова кротка и нежна. Обикновено ще приседне в ъгъла и тихо ще чете книга, сгушена в якето си. Но не, не и днес. Днес тя бе излязла от дома си ядосана - не, бясна, дори разярена, и студения огън на гнева й я бе преобразил. Излезе с онази къса синя рокличка, която не стигаше дори коленете й и разголваше едва ли не скандално раменете й гърба й, онази синя рокличка която не се бе осмелила да облече никога, и с която знаеше, че някои мъже ще се обръщат след нея по улицата. И той щеше да я хареса, спор нямаше. Така че тръгна, стиснала здраво чантата си в ръка, а топлината, която се излъчваше от напечения асфалт, се увиваше някъде около голите й глезени.
А знаеше че ще е студено вечерта… нямаше значение. Седеше и чакаше, пясъчните й коси леко потрепваха от повеите на вятъра, а светлите очи блестяха. И най-после той дойде. Вървеше по алеята, оглеждаше се, бързаше. Видя я и без да се замисли тръгна през покритата с нападали листа трева, право към нея, усмихвайки се. Тази усмивка! Забрави за всички гневни думи, които смяташе да му каже, за всички горчиви мисли, за всички решения, които бе взела. Заради една усмивка. Защото всички те бяха ненужни и грешни.
- Здравей миличко - каза той беззвучно, а тя стана и почти тичайки премина малкото метри, които ги деляха.
Взе ръцете му в своите. Прегърна го. И сега тази вътрешна топлина, която той, нейното лично слънчице, й даде, беше силна и истинска. И тези няколко мига, няколко прости действия, неизменно повтаряни толкова често, изведнъж дадоха смисъл на всичко.
Начинът, по който я притиска към себе си. Начинът, по който свежда глава над рамото й. Как вдъхва аромата на косите й. Как поставя ръце на бузите й и поглежда право в очите й. И я целува. И тези негови очи… тези искрени, топли очи, които не са лъгали и които тя сънува и нощем, и денем.
- Искаш ли да седнеш при мен? - пита, хваща го за ръка и го повежда към беседката.
- Искам - отвръща той, двамата сядат един до друг.
На червената светлина косите й изглеждат като от мед. Тя отпуска глава на гърдите му, той я прегръща. И в тези мигове целият свят е далеч от тях и всичко е… не, не е перфектно. Перфектното е студено. Всичко е прекрасно.
- Шоколад? - пита той, вади една опаковка и я оставя на масата.
Тя си поема въздух дълбоко, сякаш да улови аромата му, изправя се и се усмихва. Омекнал е от топлината на тялото му. И все пак, защо не?
Смеят се, докато тя облизва тънките си пръстчета. Още един поглед в тъмните дълбини на очите му. Горещи.
- Обичам те!
Още една усмивка, от която кръвта й пламва. И не спира да гори.
- Знам. И аз те обичам.
Притегля я към себе си. Прегръща я отново, за да я предпази от хладния дъх на вятъра. Светлината е червена и тя присвива очи, когато поглежда право в неговите. И после замижава.
За една гореща целувка с вкус на шоколад.