автор: StillYourPain

Изоставени?
Излъгани?
Страх ни е да продължим напред?
Е, нищо ново ...
(07.10.2004)


Защо наоколо е тъй студено и тъмно е, щом не е вечер?
Защо човешката любов се сменя, а моята остава вечна?
Как можеш да обичаш и да се влюбваш до полуда?
Как тъй, бидейки с някой, има толкова, които губя?

Не искам да го гледам как бавно ме забравя
и не разбира, че обичам ли го, аз докрай ще страдам.
Не искам да го търся, а него да го няма вече,
знаейки, че времето ми и със таз любов изтече.

Така са ме затрупали, впили се в сърцето ми,
оставяйки ми само сълзи и самотни тъжни вечери,
че вече ме боли безмерно, щом някой ме погледне
и погледа му ме поглъща като черна бездна.

Не искам пак любов!Не искам нежни погледи!
Не искам пак на мъката ми ешафодите!
Как да обичам, като знам, че ще забрави
и светът ми ще е мрачен, сплашен, груб и изоставен?

Не издържам пред атаката на лудо сърцебиене,
когато аз го гледам, а вътре нещо спира ме
и разстоянието между нас е някак междузвездно,
и в междузвездния му студ душата ми изчезва.

Аз виждам го, тъй както виждам Слънцето,
а сърцето е от мъка някак странно смръзнато,
и, загърната в на спомена палтото,
стоя в арктическата пустош на живота.