автор: moeto

съавтор Галя

Вторник
той

Днес отворих своя гардероб, множество дрехи чакат там умислени. Късам ги на парчета сякаш са спомените от отминалата зима. Не, не съм тъжен. Може би не искам да се връщам отново към тях, те носят аромата на парфюм, който бих искал да забравя.
Догодина пак отново, старите дрехи за боклук, за радост на някой просяк. Новите в куфара и така, а ние ще доживеем ли до тогава? Питам се можем ли да изкараме само с една риза, мислите ми скачат като врабци по прозорците. Утре пак ще се ходи на работа за радост не гол, тръпката е все още същата от обличането.
Не, гардеробът ми не е клетка за птици, аз съм неговата птица.
Целувам те с думи,
не заспивай още.

Сряда
тя

Аз не изхвърлям старите дрехи, събирам си ги на купове в гардероба. Като свърши мястото там ги качвам на тавана. А той е наистина голям. Те носят аромата на парфюми, който обичам, на мъже с които съм била и също съм обичала, или поне така съм си мислила.
С този черния потник скроен на верев бях в Андрей, тогава за първи път правихме секс. На кой му пука какво чувстваме сега? Тогава ми беше хубаво. Не искам някой друг да носи дрехите ми, те са мои. Носят частици от моята душа, спомени от епидермиса ми. Обичам дрехите, защото ме скриват и показват. Защото могат да говорят. Но ги и мразя, защото разделят хората, защото завися от тях, защото не мога да живея с една риза, защото искам всички дрехи на този свят.
Напоследък си лягам късно.

Четвъртък
той

Не е важно колко е часът при хроническото недоспиване, важна е само твоята усмивка с целувка там някъде между вирнатото носле и брадичката.
Отново пратих работата да почива. Стиска ли му на някой да ми направи забележка вълците го разкъсват на секундата. А дъждът е деликатен в очите на секретарката, тя вече не ме издържа или се прикрива. Май я научих да се пази от огъня на думите…
Твоят сарказъм ме поддържа жив не го прибирай дълбоко в чантата си, той е червило на устните ти моля слагай го редовно. Казват, че мъдреците са благи, няма такова нещо- те са безчувствени сред толкова болка. Зная, че ще ме обориш, разчитам на това, добре че те няма наоколо, защото щях да продължа да се уливам или може би да бъда нежен с букет от пролетни лалета.
Подарявам ти ги!
Не заспивай, без мисъл за мен.

Петък
тя

Видях лалета, първите които харесвам в живота си. Досега ги мразех. Слагам ги до леглото. Във ваза, странно нали?Но тя не е обикновена ваза, по-скоро огромна чаша. За да пият лалетата. Казаха, че били жадни.

Петък
тя

Странно, как оживяват думите. Как ти се смеят или плезят, подиграват ти се, радват ти се, обичат те, целуват те, нараняват те. Щастливи са, че са написани, че са създадени точно такива. А те самите нямат избор. Раждат се каквито ги направим. Каквито ги направиш. Да, твоите думи галят. Мен.

Вторник
той

Разголих се, отидох на плаж. За миг си представих, че аз съм слънцето и че целувам твоето тяло, не прощавах нито един сантиметър от него. Вятърът създаваше излюзията за прохлада, реултатът изгорени от мене тела. Да живее киселото мляко, кремовете и бирата.
Нищо, че съм слънце, аз стоях на сянка. Потапях се за кратко във водата и пак те исках до мен.

Вторник
тя

Аз също се разголих. В най-голямата, убийствена, противопоказна, вредна жега днес, но издържах защото знаех, че си бил ти.Дори не ми стана лошо. Като се замисля не ми беше и топло. Странно как на вечерта откриваме последствията от слънцето. От целувките му- изгарящи.
Днес съм щастлива. Нали слънцето ме целуна.
Липсваш ми.

p.s. мислех да напиша само последното изречение, но днес ми се говори…

Петък
той

Чадърът сякаш е създаден за двама ни, всеки път когато го разхождам той ми се сърди, като жив е. Не ми се смей, днес пак пита за теб. Винаги издебва най-големия капчук да се заиграе с вятъра и тогава аз ставам вирводица. Не му се сърдя.
Наоколо всички са заспали в този ранен следобед, подпират чашите с бира, допиват последните капки кафе. Не ме свърта на едно място и гледам в лицето на притихналия град. Можеш да ме познаеш по усмивката, след което не можеш да ме изгониш от спомените си.
Да и чадърът ми е почти толкова самоуверен, колкото съм и аз, трябва да му потърся компания...
Подобно на кучето, което сме прибрали от някъде.

Събота
тя

Имам "колекция" от чадъри. Бял, черен, син, синьо и бяло. Цветовете, в които често се обличам, когато вали. От дъжда ми се доспива, става ми мокро, сиво, меланхоличнo, апатично. От друга страна обичам да се крия под чадъра. От хората. От погледите. От скуката. От водата.А може би не трябва да се пазим от дъжда. а да го оставим да докосва лицата ни. Да ни гали. Понякога топъл, понякога студен. Нежен и груб. Щаслив и ядосан. Чист и киселинен, този не е за препоръчване. Странно нещо е това дъжда.

Неделя
тя

Вече не вали. Преди няколко дни се замислих за изтриването. Нали се сещаш за онази думичка "delete"- изтриваща писма, мисли, дигитални снимки и хора. А ние изтриваме ли чувствата си, изтривайки хората, които са ни наранили? Става ли ни по-добре? Сякаш тези хора никога не са съществували, никога не сме ги познавали. И изобщо защо изтриваме телефонните им номера, като всъщност ги знаем наизуст?

Понеделник
той

Вечерта ме посрещна на вратата. Жадна за целувките ми ме последва в стаята. Играеше си с погледите и усмивките като ги изпращаше неуморно към мен. Дали ги получавах? Те полепваха по тялото ми, разкъсваха го, и от напрежението нямах въздух.
Харесвам я, когато се маскира като дете, такава загадъчна и неуморна, плачеща и молеща, безмълвна. В мълчанието и се крият повечето отговори на моите въпроси- не ги задавам, защото я нараняват отговорите.

Вторник
тя

Обичам изгрева. Начинът, по които докосва настръхналата ми от сън кожа. Целува цялото ми тяло. И аз го целувам. Притварям зелените си очи от удоволствие, от топлината, която ми носи.
Обичам и онова леко гъделичкане по пръстите на краката ми...