Студеният сутрешен вятър насмиташе листата, уморен от непрекъсната си работа в градската чистота, натрупваше ги в ъглите по входовете на панелните жилища и пак ги разпиляваше. Понякога той забравяше за трудовите си задачи и се втурваше да се поднася с минувачите, както например с оная забързана дама, на която отмъкна тежкарската шапка и я тупна в локвичката, направена от едно куче.
Виж обаче, при една пейка в алеята на градската градина, където седеше някакъв уморен човек, вятърът се спря и притихна. След това опита с полъха си да изглади мрежата от житейски бръчки по лицето на човека, които четиридесетте щастливо изживени години бяха изплели и като не можа, погали го приятелски, разроши закачливо пооредялата му сребрееща коса, после приседна тихо в краката му и се вгледа изпитателно в него. Поседя така притихнал, поседя, пък после скочи, потрепера от тъгата, която усети и се втурна по вятърните си работи...
Седящият, когото ще наречем "Уморения", се усмихна на вятърничавите задявки на палавия вятър, стана и тръгна. Вървеше из разбитите шуменски тротоари, вървеше, без да се оглежда, бавно, с темпото на скитник. Брадясал, със стар белег на челото, отслабнал - това си личеше по дрехите му, белег на отминало благополучие, подбрани с вкус, макар и вече поизносени, те му стояха като на закачалка...
Един случаен минувач спря и поздрави с думите: "Придобил си екзистенциален вид". Уморения повдигна разсеяно рамена, погледна в очите екзистенциалиста, усмихна се безразлично и продължи пътя си, вглъбен в размишленията си...
Сам, по разбития тротоар на мислите си, с накуцващата походка на съжденията си, изгубен в лабиринта на изживения си живот...
Вървеше ли, вървеше из града залутан по неравните друмища на безпощадните си мисли. Времето отдавна беше загубило интерес към него, той също не го мереше, просто един уморен човек в безвремие, непотребен, неприспособен към комерсиалния живот...
Уморения спря пред една сергия, усмихна се тъжно и погледна продавачката в очите. Дали го взе за скитник, но тя набързо се огледа, зави две три ябълки, от по-калпавите, в стар вестник, и му ги напъха в джоба, после го побутна леко и той тръгна, смутен и приведен...
От приведените му, увиснали рамене лъхаше тиха тъга и наивна чистота...
Самотен, по разбития тротоар на мислите си, вглъбен в себе си, незабележим за забързаните хора...
Отби се в градинката на някакво училище, седна на една пейка и притвори очи под внезапния напор на щастливите слънчеви лъчи. Към него притича куче, изскимтя нещо и той без да отваря очи, бръкна в джоба на палтото си, извади една ябълка и я подаде на кучето, после извади друга и я захрупа, тъй както си беше с затворени очи. Кучето подуши ябълката и отказа да я яде, не му хареса, че беше понагнила, после хукна по кучешките си пътеки, като не забрави благодарно да близне ръката на Уморения...
Дали беше задрямал, но не помръдна, когато наблизо едни хлапета взривиха пиратка. Отсъстващо - вяло трепна с клепачи, едва когато един облак реши да му направи сянка и се спря над него, пазейки го от досадните слънчеви лъчи. После Уморения дали реши, че е още гладен, или друго, но взе ябълката, зарязана от кучето и я изхрупа бързо, и все така със затворени очи...
Колко време беше минало така, но на облакът явно му омръзна да се заседява на едно място и забърза да догони стадото си, зарязал Уморения на произвола на слънчевите немирници. Човекът отново остана сам, затворил очи и заредил броеницата на тъжните си мисли. По някое време ги отвори и се загледа втренчено в слънцето, от очите му се отделиха две сълзи, после някаква тръпка премина по тялото му и това беше...
Умря...
Умря тихо и кротко, незабележимо, така, както и беше живял...
Умря с отворени очи, спрял насред разбития тротоар на мислите си, делнично сив и скучен...
Откъде научи вятърът, но побесня от мъка, разфуча се и разпръсна целия си труд в чистотата. Куп сухи листа паднаха върху захвърлен неизгасен фас, разпалиха се и вятърът заиздига траурен дим към помръкналото небе. След това, нали си беше буен, начупи зелени клони от елхичките, и ги запокити в краката на мъртвеца. Бесният порив на вятъра докара облака заедно с цяло стадо натежали облаци. Те затулиха прашния град и цяла нощ оплакваха Уморения, който оставаше в смъртта си незабележим за безразличните хора. Отнякъде дотичаха и кучетата, те цяла нощ бдяха над него, бдяха дотогава, докато не дойдоха полицаи и лекари...
Хората опитаха, но не можаха да затворят очите на мъртвия, после хвърлиха трупа в една линейка и заминаха...
Траурно зелените клонки останаха на място - да се спъват в тях забързаните хора и занимавка за вятъра.