автор: InsideOut

Все някога хората са живели без мен.
Преди да ме е имало ме е нямало.
След това са се научили да живеят с мен.
Подарен ни е Живот. И на теб. И на мен.
Това е Богатството.
Щастието си намерих - Теб
(и първо се повреди секундарникът).
Другата си половина.
Също стрелки на часовник.
Покриваш ме, замира Времето.
И поисках -
да е спокойно и затворено
и после да умра.
Това е.

После счупих циферблата,
звено откъснах от верижката.
И падна някъде -
не исках да напомня,
докато те галя да те драскат -
спомените ми.
Загубих го. Нарочно.

Сега е разделена заедност.
Събира ни Безвремието вчерашно.
Задъхано е Днес, не е спокойно.
До Времето на срещата ни - Утре.
А ти часовник до скоро не носеше.
Сега защо? Красив аксесоар
на дясната ти китка - наобратно.
Верижката е кожена, широка, черна.
Времето лети ли наобратно?
Знам, че забавя, забавя ужасно,
бясно превърта
и спира.
Едва, когато ме покриеш
е спокойно и затворено.
Не искам да се уча без Теб.
Това е!