автор: pip

...
Докато мислех върху чутия разказ и се чудих какви патриотични подбуди на главния герой да вмъкна в бъдещия си репортаж, утрото дойде рязко и неочаквано.

...
Видях как войникът с откъснат глезен почва да се събужда и докато стигна до него, той вече бе седнал и се прозяваше откровено. Отвърнах му със същото откровение:
- Хай, Бутанчо! - накарах усмивката си да цъфне като майска
роза, но след секунди дълбоко съжалих за този своя псевдоартистичен напън.
- Моля??? - изрепчи се изведнъж разярено стъписаният войник
и както си седеше в кревата, ми прасна такъв здрав прав в носа, че без да успея дори да залитна, се строполих на пода, губейки съзнание.
Дойдох на себе си вече в превързочната. Кръвта от счупения нос се стичаше в гърлото ми, стегнато от обида за изядения пердах. Знаех, че не биваше да гълтам кръвта, за да не ми прилошее на стомаха, но че ще преглътна унижението си, не подозирах даже.
На четвъртия ден, вече в болницата, при мен дойде побойникът с подчертано гузно лице.
- Що идваш сега, Шварценегер? - изрепчих се насреща му,
имайки предвид якото му телосложение, прозиращо под войнишката тениска. - Вече казах на военния следовател, че няма да завеждам дело срещу теб, макар че си го заслужаваш, Рамбо! - Продължавах грубо да използвам своето положение на несправедливо пострадала жертва на войнишко насилие.
- Дойдох да ти благодаря. - Както в очите, така и в гласа му
се долавяше една тъга, една мъка, несвойствена за хората с хулиганско поведение.
- Няма нужда да се напъваш чак толкова! Сам съм си виновен! -
смегчих тона си, опитвайки се да разгадая причината за неговото посещение. - Репортерският глад ме подведе, ако въобще разбираш какво е това, войнико!
Той кимна ниско с глава, продължавайки да се подпира върху
патериците си, без да си потърси място за сядане.
- Какво толкова обидно има в "Хай, Бутанчо!", че си изядох
боя, а? - доста ехидно го запитах, премествайки се в кревата си и с жест го поканих да седне на ръба.
- Този древнокитайски израз, станал нарицателен, се използва в случаите с нескопосни войници. Нещо подобно на моя случай. Аз не успях дори един изстрел да направя в тази война! - Той се замисли за малко и продължи, настанявайки се до мен. - В груб превод "Хъ айбу Ът Ан Чо" означава... Това идва от една случка в древността. Един страхлив, непохватен войник загубил сабята си по време на битката. В онова време това се е смятало за голямо унижение за един уважаващ себе си воин. За да избегне позора или да си спаси живота, куцузлията отрязал китката на своя загинал боен другар, стискащ в мъртва хватка сабята си, и вече с тази сабя водил неравен бой с противника. Останал жив, но му лепнали прякора "Хъ айбу Ът Ан Чо", който буквално означава "меч на загинал герой в ръцете на страхлив нескопосник".
- Че аз откъде да знам значението на този обиден израз? -
откровено се зачудих аз, опитвайки се да не прозвуча извинително. - Не съм изучавал толкова подробно воената история!
- Да, така е. Разбрах от онези двама пияници за цялата ви нощна
беседа. Марио наистина е българин, а Стенли Рич е бил учител по история. От техния афинитет към алкохола се е родила идеята им да ни разиграят с лигавия български поздрав "Хай, Бутанчо!", съзвучен с китайския израз. Откъде да знаят, идиотите, че преди да дойда в Ирак, бях студент по древнокитайска история!
След малка пауза реших да се направя на психолог:
- Сигурен съм обаче, че гузният ти вид не идва само от пиянския българо-китайски майтап, завършил със счупването на носа ми.
Пак настана мълчание.
Събеседникът ми седеше с наведена глава и явно преценяваше дали да сподели с мен, младия и непознат репортер, чувствата си, така явно изписани на неговото грубовато, но открито лице.
- Поне кажи името си, незнаен войнико! - Не се предавах аз, подканвайки го шеговито към диалог.
Той погледна първо през процореца, после загледа мен и най-накрая проговори:
- Нито името ми, нито историята ми представляват
сензационен интерес за теб, Хюбърт! - Вече спокойно, без притеснение поде разговора ни той.
Това, че знаеше името ми, говореше за неговата почтенност. Или поне така ми се стори тогава. После разбрах, че не съм сгрешил в оценката си.
- Е, няма да скрия, че човек като мене гони сензации, но без
твоето разрешение не бих си позволил да напиша и ред. - Казах го без да съм сигурен в своята дискретност, разбира се, но добавих за да подчертая обещанието си: - Не от всяко пиле пораства петел, нали?
- Добре, казвам се Джери Стокс. - Предаде се майсторът на
мълчаливи паузи. - Наистина дойдох доброволец в Ирак. Дори и да опишеш в някой вестник моя случай, все ми е едно вече. С този откъснат крак скоро ще ме върнат у дома и всичко ще приключи така нелепо, както и самото ми раняване.
И той ми разказа историята си, легнала в основата на сюжета на пулицърската ми статия (с променени, разбира се, имена на героите). След нейното излизане с Джери станахме приятели и доста често си пишем. Той завърши образованието си и замина за Австралия да преподава в университета на Сидней. Аз... То се знае.
За читателите, не успели да прочетат наградената статия, която се казва "Доброволец", накратко ще преразкажа съдържанието й.
През пролетта на 2003 година Джери Стокс, студент четвърти курс, се влюбва от пръв поглед, както обикновено става при младите хора, в едно момиче от техния университет. Чернооката Наффа живее от бебе в Щатите, където нейното семейство идва от Ирак, преминавайки през хилядите перипетии на емигрантите. Взаимната им изгаряща обич ги довежда до решението да се оженят. Родителите на момичето обаче поставят на влюбените ултиматум: или Джери приема исляма, или връзката им трябва да бъде спряна. Младежът категорично отказва да смени религията си, въпреки молбите на самата Наффа да бъде снизходителен, тъй като според шериата (гражданските закони на исляма) тя е обезчестена - от три месеца са водили редовен полов живот. В деня, когато влюбените решават да отидат при родителите на Наффа, за да проведат разговор за условията на сватбата им, момичето не идва на срещата. След двучасово чакане Джери отива у тях. За негова изненада научава от съседите, че семейството на приятелката му през нощта се е изнесло от къщата в неизвестна посока. Мобилния телефон на Наффа не отговаря. Разстроеният момък се обажда в полицията. След два дни се разбира, че иракското семейство е напуснало Щатите и се е завърнало в родината си, но Наффа не е с тях. След още няколко дена агентите на ФБР откриват в една урва на двайсетина километра от града трупа на момичето, затрупан с камъни и го оприличават на "убийство по религиозни подбуди". Потресен и смазан от случилото се, Джефри Стокс прекъсва обучението си и се записва в армията като доброволец в Ирак, за да намери роднините на Наффа и да отмъсти за гибелта на своята възлюблена. Още в първия ден от пребиваването му в Багдад джипът, с който пътува Джери, е обстрелян от иракчани. Той получава сериозно нараняване на глезена, довело до ампутацията му. Връщат го принудително в Щатите като непригоден за военна служба.
Това е.
Любовта не е винаги щастливо събитие, нали?


2005