(18.09.2004)Любовта наистина е завинаги.
Наоколо е студ, китарите дрънчат фалшиво,
настъпих последната красива роза без да искам
и счупени огледала ми се присмиват,
с пропуканите си стъкла те ме притискат.
Всички се прибират удома, а аз стоя навън.
Виждам как обръщат гръб, забравят и си тръгват,
а аз усещам, че очите ми са станали бездънни
от взиране във чуждата и своя мъка.
Разнищват ме във хиляди болезнени посоки,
а аз се давам доброволно до парченце
и казват, че съм лоша, безсърдечна и жестока,
а аз просто се оставих да изчезна.
Боли ме само, че не можаха да ме видят,
когато всички ги обичах под луната,
а сърцето ми уж бие, а май болезнено се свива
в усилие напразно всичките да ги дочака.
Изпуснаха и сивите мъгливи утрини,
безсмислени, самотни като в древен гроб,
изпуснаха безумните ми пристъпи
на яростната ми изпепеляваща любов.
Не видяха как ги жертвам все за друг,
не видяха как за всяка жертва доживотно се жигосвах,
как се задъхвах пред космическия студ
и бях оставена, сама и тягостно самотна.
Забравиха, че аз не ги забравям никога.
Превърнаха ме уж в поредното момиче,
а аз им посвещавах най-горещите си стихове
и до болка им крещях:"Аз ви обичам!"
Изгубих се в живота и те не ме намериха.
Огледало аз не станах и не отразявах светлината,
но измъчените ми сълзи самички леко светеха
и пречупваха деня в мечтателните багри на дъгата.