автор: Illi

... а когато се събудих, вълните продължаваха да се плискат, заливаха скалите и после с шумолене отдръпваха пенестите си гребени обратно през пясъка. Разбиваха се на няколко метра от мен и ситни солени пръски достигаха до лицето ми. Топли. Водата беше като чай... като зелен чай, чието пакетче се е скъсало и разноцветните билки плуват из водата... чай със сол. И дъги. А ако няма дъги повече?
Слънцето залязваше и капчиците пречупваха косите му лъчи, преди да попият в пясъка. И облаците... белите спирали се виеха по целия син небосвод, а на запад, точно над водната повърхност, бяха оцветени в най-фантастичните багри. Златното преливаше в пурпурно, оранжевото в лилаво, сивото в синьо и бялото в розово, по-красиви от дъгите, като някакви странни въздушни създания, точно там, легнали на хоризонта, върху самия край на морето. На самият ръб на небето... и вятърът, който носеше соленият дъх на морето до мен, вятърът, който разхвърляше пясъка над скалите, вятърът, прекосил синевата, нахлуваше в стотиците отвори на пещерите по скалната стена и пееше песента на морето. Призрачният оркестър на бреговете. Като огромен орган, попаднал в някоя от централните галерии, чийто хванат в капан звук се лута и стене из лабиринта от много, много време. Много преди да дойда тук. Много преди да се родя. И този същия вятър си играе с прелестните форми на облаците, размества ги, чертае нови, странни фигури с тях и кара очите и сърцето да болят. Тези цветове... би ли могъл да ги нарисуваш с твоите вълшебни бои? Биха ли напомняли те на този приказен залез, поне малко биха ли напомняли, ако ги нарисуваш на твоето грубо платно, биха ли били тъй красиви, ако не са върху гладкия лазур на небето? Или биха били просто безразборно надраскани цветни петна, като психологически тест, като цветна какафония? Да, биха били просто абстрактното творение на един луд, оценено от всеки, защото никой не го разбира... защото никой не знае че няма нищо за разбиране там... защото не би си признал... и тази твоя картина ще ти донесе само лудост, една сюрреалност, която не е на мястото си тук. И няма да предаде нито тон, нито нюанс, нито една единствена строфа от красотата на този морски залез.
Нито капчица от красотата. Седем цвята, седем ноти, седем стиха и седем думи. Седем аромата и седем чувства. И седем... седем вълни... седмото море... Това магическо число, довело много до седмия остров, за да търсят нещо... какво... не знаят. Седем въпроса? Седмият остров лежи насред водите, от хоризонт до хоризонт сини вълни. И нищо друго. Седемте черни чайки грачат, докато обикалят скалната стена, която се издига високо нагоре, към небето, надупчена от горе до долу като гигантско парче естонски кашкавал от Земята. Някъде долу в бездната вълните се плискат из дълбоките пещери и при прилив се издигат нагоре, заливат сталагмитите, давят ги в сол... а високо горе само слънчевите лъчи и вятъра с дъх на море пронизват този скален масив. В камъка блестят парченца слюда и прозрачни кристали, които не мога да отчупя. Нито едно малко късче от този гол, тъжен остров не мога да взема със себе си, само празните думи и излиняващите спомени. А в кристалите се пречупва огнената следа на залеза и сигурно целият мрачен каменен къс, захвърлен от някой безименен титан насред морето, блести като купчинка диамантен прах... има цели прозорци от този кристал. От кой знае какви могъщи сили начупени. И сега гледам през един от тях, а неговата неравна повърхност разкривява гротескно скалите, и морето, и облаците... и с всяко малко помръдване на главата тази картина танцува. Или нищо не е изкривено? Как мога да знам.
През очите ми минава пукнатина. Кристалните ръбове са разместени там и от моята страна е вдлъбнато. Не можах да го наместя. И залеза е разцепен. А слънцето потъва, разсечено, в разрязаните облаци, в разделеното море. И в последния миг на деня всичко застива. Като за рисунка. Феерията на облаците. Слънчевият ръб с цвят на грейпфрут. Птиците, надали грозният си грак, и студеният вой на вятъра. Плясъка на вълните. И солените капчици, и последните дъги, и аз гледам през този пропукан в зората на времето кристал, и изведнъж разбирам всичко... Всичко... една от многото, прогледнали за миг.
А после няма нищо. Пада сив мрак, защото тук, в морето, няма мигове на сумрак като в града в планинските поли. Сега е тъмно. Чайките са заспали. Облаците са се стопили в морето. Вятърът пее тъжната си песен и свирепо дращи по скалите, докато се лута из своя затвор. И морето е изстинало и капчиците по лицето ми... те са горчиви...
Седмият ден приключи и аз получих своята мъдрост, за която дойдох. И тя ми донесе само горчилка. Утре сутрин корабът ще долети да ме отведе от този пуст остров насред мъртвият свят, и всичко това, знам от другите, ще е един топящ се сън. Но аз трябваше да го видя.

Пясъкът на дъгите изтече. Въздухът тук горчи. Моля ви отведете ме по-скоро, далеч от тук, където истинските светове и истинската реалност ще отмият полепналият по ретината ми горчив цветен прах на Сюрреалността...

... а когато се събудих, миришеше на восък и канела...