автор: StillYourPain

Не искам да е така.Но така излиза.(24.02.2005)

Загубени реки ни прегръщат със мостовете си.
Изпарени дъждове ни обливат без да спрат.
Ветровете призрачни ни разпват между двата полюса
на претъпканата с хора и самотна самота.

Светът е сивкав и изпепелен от викове.
Пепелявите му форми са крехки като дъх
и в световната му пепел само стихваме,
и пепелта ни прах е върху неподвижната ни плът.

Застинали като за снимка.Затънали във прашни спомени.
Стрелата на мига ни обездвижва, ние спим -
клисари тъжни в нашата "Парижка Богородица" -
глухи сме и спим, насън унесено звъним.

Плачем за летата, за красивите момичета,
останали във нас и нереални като в сън,
а ги има и наяве, и те пред нас събличат се,
и все ги отминаваме в камбанния си звън.

Хипнотизират ни камбаните на кошмарните ни блянове -
забравата ни грабва и ние все рушим,
отхвърляме мечтите си, избиваме, въставаме,
и все така въстанали, не ставаме, а спим.