автор: Donsky

Седя си в къщи и си се ядосвам. Никой не ми обръща внимание и никой не ми влиза в положението. И така е добре. Във всеки случай е по-добре от утешителни подмятания от рода на: "Е, следващия път ние ще ги бием" .
Не ме е яд затова, че паднахме, а затова, че не видях грам хъс в нашите. Разхождаха се като аристократи по тревата и чакаха ЦСКА сами да се бият. И това се е случвало, ама този път - не. Пия си виното и се връщам много години назад. Във онези времена, когато футболът не беше толкова техничен, не беше толкова бърз, но имаше толкова хъс. Като ученик обиколих съм с дядо ми доста градове. Сливен, Стара Загора, Станке Димитров - днешна Дупница. От Станкето са ми най-ясни спомените. Току що се беше уволнил от армията един младеж - Киро Миланов се казваше. Явно, и преди това беше играл в "Марек", защото всички го познаваха. Е, голямо дърво беше. Ни удар, нито техника нито спринт. Нищо! Всеки следобед, след тренировка, дядо ми оставаше с него на индивидуални занятия. Той му подава топки, Киро бие. Кога уцели топката, кога не. Но пак, и пак.. Една вечер, докато си гризях пържолата, питам дядо ми:
- Ама, защо го мъчиш това дърво. Ми то нищо не става от него. И себе си и него мъчиш.
Дядо ме поглежда учудено:
- Как да не го мъча? Я го виж какви рамена има. Два пъти като се завърти в наказателното и ще направи дупка, та трима да минат. А, себе си не мъча. Това ми е работата.
Наистина, това му беше работата. По едно време беше станал специалист по вкарване на отбори от "Б" в "А" група. Успяваше да зарази с хъс футболистите. И с Киро Миланов успя. Направи футболист от него. Е, не от междузвездна величина, но по-късно години игра в "Левски", голмайстор стана. А, дядо ми продължи да си тренира отборите. Той затова си имаше хъс. Далеч бяха останали годините прекарани в "Левски", като играч и треньор. Всички го уважаваха, но имам чувството, че му имаха страх. Иначе, галено му викаха Баба Рада. На 70 години да тичаш с играчите по терена - е затова ако не трябва хъс...
То, хъса не е само да тичаш като изоглавен по терена, да скачаш в краката на съперниците и да си просиш жълти картони. Спомням си един германски футболист. Герд Мюлер. Пълна физическа противоположност на Киро Миланов - дребен, крив, и като в ранния период на Киро нито особена техника, нито спринт, нито удар имаше. Можеше само едно - да вкарва голове. Е, как го правеше този номер беше тотална загадка. Той просто знаеше къде е нужното място, където да застане в точния момент. Оставаше само да подложи на пътя на топката подходяща част от тялото си. Не беше гюмеджия, защото беше много шавлив. Гюмеджия беше нашия Пепи Жеков. С достойнство си разхождаше коремчето, добре оформено особено, през последните години и чакаше да му падне. Ама паднеше ли му... Буфффф!
Е, той не е много подходящ пример за хъс. Но има достатъчно други. Хайде за Ицето да не говорим, че той е още в активна възраст. Е, как пък един да няма с неговата кръвна група от сегашните футболисти?
Стига толкова, че повече ме хваща яд. Отива да си сипя още една чаша вино.
Хайде, наздраве! А?