автор: kolebin

1. Поискаш ли да нарисуваш слон - казваше баща ми - направи му хобота и прибави нещо по-закръглено отзад. Та ако аз го описвам, ще е с мефистофелските му брада и енергия, зад символа на всеки юрист - бюро, масивно почти колкото него, и подписа, който тъй и не можах да подправя из ученическите тефтери.
На пагубното, според мен, увлечение към миналото ни дължа името си - Иван-Асен и че в напразен опит поне веднъж да му харесам се набутах в историята. Искам да кажа, като професия.
Хора, лишени от вяра, достоен пример и морални устои - твърдеше той за злощастното ни племе, - са сбирщина, годна що-годе да живурка и нищо повече. Че сме езичници по душа, всеки знае. Още от време оно, когато раздвоени между наложеното от Византия християнство и негативизма на богомилството не намерихме среден път към естествено и здраво развитие; поколение след поколение нацията ни бе лишавана от водачите си - унищожавани или прогонвани от земите ни. Та да не се чудим, че халът ни е такъв. С отвращение сочеше самодоволните политици, забравили защо са избрани, или жалки депутати, които се водеха прависти, а дори не можеха да произнесат думички като конституция - въртяха ги из устата все едно са горещ картоф. Не че той беше Цицерон, но поне - предполагам - си знаеше слабостите.
Аз пък се заричах, че противно на властния си родител, няма да комплексирам своя син, камо ли да го превръщам - по образ и подобие - в неудачник-историк. Син засега нямах. И тъй като последният пристан на неудачника е да учи другите - тровех живота на учениците с оригинални заемки от огнените изригвания на отеца свой. Този точно ден ръсех поредните тъпотии, горките деца къде слушаха, къде не - до момента на спрялата пред училището линейка. Отнесе ме - всъщност завинаги и не вярвам някой да се е натъжил особено.
На пръв поглед гнусничката кучешка тения загнездена в черния ми дроб и предизвикала жлъчна криза е причина за всичко случило се оттук насетне. Изглежда ми, как да кажа - прозаично, лишено от предначертаност и поне мъничко величие. Но засега боговете си траят, а според фактите - вместо отдавна запланувано поклонение из франксите земи заселени от катарите - Каркасон, Алби и други огнища на отколешни ереси - се озовах в реанимацията на болница, с дупка в черния дроб колкото юмрука ми, с всякакви тръбички, които излизаха откъде ли не, с усещането за тотална немощ и смътни съжаления за пропуснатото пътешествие. Не знаех, че причудливи пътеки на съдбата щяха да ме отведат пак там - и то защото бях в тая реанимация, принуден мълчаливо да търпя неспирния брътвеж на съкилийника си по стая и легло. Караше се или спореше яростно с невидим събеседник, един-два пъти хихикна, а накрая прие да гушне печалбата от тото, забележете - от миналия тираж! Чърчил бе рекъл, че народ, който разчита на печалби от лотарии и тото е за съжаление. Май е прав, призрачната надежда по лесни придобивки бе пощурила мало и голямо. Така да е, но поне съкафезникът ми се кротна доволен от бъдещата си - отминала? - печалба и заспа.
- Какво му има? - запитах сестрата, която ми сменяше лигавничето.
- По-добре не питай! - тя многозначително посочи бинтованата глава.
- Луд? - едва сега отбелязах, че няколко колана опасват съседното легло.
- Е, не, ама като ти бърникат из мозъка, знае ли човек!
Хм, неприятно съжителство! Стана и плашещо, когато посреднощ чукнатият по главата поднови разговорите, сетне настоятелно си поиска чорапите - било време да прибира печалбата.
- Ти ми рече, че ще се оправя бързо - развика се по едно време и заяви, че не, не е готов да чака минутка повече. С ръце, крака и всякакви гърчове захвана да се измъква от коланите. Разтревожен не на шега наблюдавах трескавата му дейност. Над лявото ми рамо имаше звънец и събрал цялата си енергия - енергия на пеленаче - насочвах ръка към звънеца. Успях да дам сигнал за тревога едновременно с трясъка на падащо тяло и повлечените от него посуди. Човечецът не се нахвърли към беззащитни съседи, остана да си лежи и както се разбра, напъните към чорапи и бързи печалби се оказаха лебедовата песен, с която пое към отвъдното. Отнесоха го, аз останах леко стресиран, а из главата ми се мяркаха мисли за преходността на земното. Общо взето се успокоих.
Май придремвах изтощен, когато чух Гласа.
- Ей! - подвикна той. - Не заспивай, че работа ни чака.
Възвих глава. Съседното легло бе празно, в стаята нямаше никой. Уф, май и аз започвах с халюцинациите.
- Мой човек, и ти ли ще искаш голямата печалба от тотото?
" Че кой ли не я иска!" - помислих и подскочих, е, поне се отделих от чаршафа. О-ле-ле, заразих ли се, що ли?
Гласа се обади отново:
- На Худин обяснявах, че има и по-големи печалби. Като ще ме ползва, поне да е с мащаби.
- Кой е тоя Худин?
- Току-що го отнесоха. Ей го, виждаш до къде водят неовладените знания. Само до беди - запита ни в клин, ни в ръкав: Чел ли си "Чиракът на дявола"? - сетне изсумтя недоволно: Карай да върви! Искам да кажа, че псевдомагове като Худин поемат към пъклото, мен пък оставят овързан с нелепи обезателства.
- А ти кой си? - ето че и аз си говорех самичък.
- Виж! - обади се нетърпеливо. - Разполагаме, тук, със седем дни. Ще отидат всичките и пак няма да разбереш. По-добре да вършим работа и да си поема по пътя освободен от глупави задължения.
Гадна работа, изпитвах непреодолимо желание да се почеша по главата, ей тъй, като израз на недоумение. Влизах в някаква игра, но накъде ме водеше? Към лудницата или...?
- Добре ли разбирам? - обадих се предпазливо. - Трябва да закараш някого назад във времето, той да спечели от тотото...
- Ако това искаш!
- ... и да го върнеш обратно.
- Да!
- А ако този някой се върне назад във времето, ама, как да кажа... Още по-назад?
- Ако това искаш! - повтори Гласа.
- Защо аз?
- Човече, защото си ми под ръка. Защото искам да ми се махате от главата. Разбра ли защо?
- Добре де, по-спокойно!
Влязоха на визитация. Слава богу, не се чуваха гласове от нищото, не си говорех самичък. Не се спомена и за лудост, всичко било от нормално по-нормално. Кога мога да изляза? Рано било да се каже, но ако няма усложнения, след двайсетина дни ще ме отпратят. "Чу ли? - обърнах се към тавана, като останах сам. - Какви ти разходки, ще си лежа тук и нищо повече." Не съм сигурен, но май се вживявах в историйката. Оправдано или не, но ме загриза разочарование. Ето, няма гласове, не съм луд, но няма нищо. "Ако това искаш!" - тая приказка не ми даваше мира.
- Точно така! - чух го отново и, признавам, му се израдвах. - А за болестта, казах го на онзи глупак, Худин. Че ми трябват пет-шест дни да го оправя. И няколко часа да прибере печалбите.
- Пет-шест дни? - повторих тъпо.
- Мозък, особено сбъркан, не е проста работа. За теб, ха, за теб ще ми трябва ден. Най-много!
"Направо чудо ще е!" - си рекох безсловесно, той и така разбираше.
Лекарите не си вярваха на очите, нито на разните уреди, с които заничат из организма. Чудо невиждано! Аз, напротив - повярвах, че не сънувам. А ведно с усещането за възвръщане на силите, мозъкът ми трескаво заработи. "Ако това искаш!" Исках да лапна лакомото морковче от тотото, дето поклащаха пред носа на хилядите наивници. Щях да надничам из острови като Пукет, разни манекенки и прочее блондинки най-сетне щяха да ме съзрат. Да, ама... имах тоя, а не друг баща. Неистовото желание да му натрия носа ми изигра лоша шега в исканията и мястото, на което да се смъкна по стълбата на времето.
- Ей, приятел! Мога ли да нося туй-онуй към "долната земя"?
- Можеш! - отвърна Гласа и ме остави да оздравявам - насред куп налудничави хрумвания, зает да ближа стари рани и да си припомням люти спорове с отеца, в които я бях казал две думи на кръст, я не. "Д'аги ми Иван-А'сене! Една силна, не - най-обикновена, но но'мална дъ'жава на Балканите и нямаше да има следа от ту'ци. Завладявали са па'четиите от Бълга'ия, поделена между негодна за нищо сган от ца'чета и деспотчета, дето сами са си подлагали задника." - туй че си спомня подобието на Асен с Арсеник, а и завалянето означаваха само, че е много ядосан - петвековната историйка с ту'ците винаги го косеше. Тъй, тъй! А ако наричаният от теб Иван-А'сен побарне тук-там, а? Ако се върне при истинския Иван Асен и скришом му бутне от тия експлозиви, с които нашите рибари гърмят под път и зад път, какво ще кажеш? Ако получи от мен, ей-така, харизани, плановете от крепостта на Константинопол? Няма само да се облизва около нея, а ще я превземе и туй-то! Проклетият град е бил вечната заплаха, надвиснала над Балканите; би могъл да е щит за тях. И още - трябваше някак да запълня черната дупка, в която бяхме падали - след тоя именно Иван Асен, та докато рипнем в любимото на баща ми ту'ско тиганче.
И може би днес щяхме да сме Велика сила. А на Великите сили, пак според родителя, всичко е позволено: "Така е, момче! Виж тия копелдаци, ф'анцузите. Една битка не са спечелили, една война не са загубили. Вечните победители! Ние пък..."
Ето как с всяка минута, която потвърждаваше, че оздравявам, укрепваше идеята къде и защо да бръкна в проклетата ни история и - човек скромен - да променя нещичко из учебниците. Ако ще пълня главите на тия синковци, учениците, поне да се кефя и аз. Едно ме косеше извънмерно - успеех ли, баща ми нямаше да го разбере. Да пукнеш от яд!
Можах да прескоча до Цариград. Там зяпнах удивен пред крепостните стени. Тия байновци, царете ни, дето са спирали пред тях, бая тупе са имали. Че такова нещо как се превзема, бе!
Ами сетих за руснаците. Навремето учехме, че те откриват де що може и все преди другите. Какво пречи родният средновековен гений да приложи китайския барут за пушкане? Ясно че туй-онуй ще покриваме. Че то в чия история няма тъмни петна? Подобна съдба предвидих за пищова - защита за пред свои и чужди. Та търчах като щур по военни музеи, драсках скици или слушах зяпнал уредника, този с раздвоената брада, зад която се крият внушителни закръгления. Вечерите взимах уроци по прескачане на бариери, ту за кон, ту езикови. Замислях да преваря Гутенберг, та да наблегнем овреме и на хляба насъщен за историците, разните му хроники и жития. Е, ако останат време и пари, сиреч на куково лято. А след като напълних джобове с ориз, царевични, бобени зърна и доматено семе (кой ли викинг от шоплъка ще набедят, че е пълнил дисаги по далечни земи?) сметнах, че съм готов за битката.
- А времето? Колко може да остана?
- Седем дни или седем месеца.
- Защо не седем години? - изхилих се като последен глупец. Що ли не ми хрумна, че и те не стигат, не знам.
- Става!
Дойде мигът на истината. "Готов съм!" - съобщих в пространството над мен. "Време беше!" - отвърна то. И без да се помайва, ме запокити в тъмата на миналото ни, барабар с армаганите, дето мъкнех.

2. В учебниците отпреди намесата на Гласа (че и моята!), за Калиман - или Коломан - нямаше ред. Добре, седнал на трона седемгодишен - след смъртта на Иван Асена. На дванайсет умира, май отровен от мащехата си Ирина, коварна ромейка и трета жена на баща му. Толкоз! Грешката на Гласа (а грешка ли бе, питал съм се стотици пъти) ме отпрати назад, но три години след смъртта на Иван Асен - по време на кратичкия Калиманов живот.
А в новата история, тази с която се запознах след завръщането си "на горната земя", Калиман Асен I или Калиман Велики царувал около петдесет години - повече дори от цар Петър! Константин Тих си бе останал тихичък областен управител в Скопие. Нямаше селски бунтове, Ивайло управляваше - и той кротко - около Овеч. Златната орда на Ногай не бе прецапвала Дунава, а иноплеменната паплач наоколо бе подвила опашка. Да се чудиш и маеш, всичко туй бе дело на самотното, уплашено момче, което заварих. А по пътя отворен за държавата му нийде не се мяркаха ту'ци, поне на запад от стените на Константинопол.
Особено интригуваща ми се стори хрониката на раба божи Воислав Граматик, писана през годината 6788-а или по нашему 1291-а. Тоя Граматик с витиевати фрази предаваше още живата легенда за първите години на самодържеца Калиман.
Споменаваше стария Иван Асен, който от небесната си обител с превелика тревога наблюдавал дворцови интриги и подмолни действия регентски, или на царствени ромейки. Що прочее направил? Не издържал на настъпилата немара и проводил на земята свой застъпник, Пазителя на времето. Когото подпомагал отгоре - с гръмотевици над регентските глави и други свръхестествени деяния. Регентите вкарал в правия път, а царицата Ирина - с подобаващи почести - в манастир. Пазителя останал в сянката до Калимановия, а блаженопочившият цар - на Господния трон. Но при превземането на Солун и Константинопол небесните гръмове изново цепели крепостни стени. Седем дълги години сянката на Царя и Пазителя бдели неотклонно, а когато умирили своя свят, се оттеглили. Царят, барабар със сянката си, към райските селения, Пазителя пък - сал бог знае къде. Амин, амин!

"Не ще ли вече нивга видим величието
на Франция възродено? Или ще остане то
все тъй презряно и низвергнато навеки?"
Мишел дьо Л'Опитал (1505-1573)

3. Подобно на Граматика Воислав бях в неведение - къде, аджеба, попадам. Години наред Гласа се пилееше по свои си дела, но съвестно ме върна на "горната земя". И според искането ми - в бащиния дом. Дали ще е и майчин не знаех. Е, пак се бяха сбрали. Туй бе едничката добра вест всред цялата нелепица. Не че очаквах празнични фанфари. Нито ридания и викове: "Сине, сине!" Ама и посрещане с ловджийско пушкало, насочено към мен от треперлива бащина ръка ми мязаше пресилено. Само това липсваше! Не загинах от регентски меч - когато с всечестния патриарх Йоаким ни затиснаха към стената - та гърмях, слава богу, безкръвно из въздуха. Останах жив и при превземането на какви ли не твърдини, а сега да ме насоли собственият отец! Седях си кротичко с вдигнати към тавана ръце и недоумявах. Хубаво, напоследък не се знаем твърде, но защо разпорежданията се даваха на френски? Дали не е усетил, че на говорни дефекти като неговия най- пасва тая реч?
- Добре де, добре! - измърморих по-скоро на себе си.
- Ти българин ли си? - баща ми заряза френския.
- Да! - отговорих и си давах сметка за абсурда на уточнението: От православни родители, тракийски българи!
- И нашият корен е от там! - обяви той, явно успокоен. Като че не намеквах за същото. И тъй като тая идиотщина ми писна, свалих ръцете.
- Да поседнем, а? - гостоприемно предложих на домакините.
Не знаеха какво друго да правят, та приеха. Майка ми, кръвта вода не става, се разшета да ме нагости подобаващо.
- И ние сме българи по произход! - повтори баща ми и заразказва как прадядото Филчо бил подгонен от Светата православна инквизиция, та трябвало да бяга чак до тук - при катарите в Аквитания. Тоя Филчо бе лудата глава на рода ни, войвода в предишното си битие. "Все такива ги е вършил!" - измърморих осъдително. Ето че благодарение на него позабравените ми щения към френския юг се сбъднаха.
- И тъй, вие си останахте във Франция - смятах, че турям точката на един факт.
- А не, Франция - тя е над нас! Ние сме си Аквитания! - неочаквано уточни той и съвсем намясто запита от небето ли падам, та бъркам таквиз неща. Сетне горчиво завърши: То дали е Бретан, Бургундия или Аквитания - все тая!
Бре! Какво бе станало с пустата му Европа?
- Трябва да прескоча до България! - рекох самодоволно. Щеше ми се да видя делото на живота си.
- А имаш ли документи? - И ето че видях баща си такъв какъвто го помнех: Ония високоме'ни копелдаци, бълга'ите - рече почервенял от яд, ама се оглеждаше дали майка ми не е наоколо, - не пускат пиле да им влезе в дъ'жавата. Доказвахме, че и ние сме част от Ев'опа, че само лошият късмет ни е оставил под мавъ'ско владичество... Но нали сме 'азмирният Шестоъгълник и ба'утен пог'еб - за никъде не сме!
- Я почакай! - прекъснах го, изумен. - Какви ги приказваш?
Май наистина падах от Марс.

4. - Как се казваш? - странен въпрос от страна на този който ме е кръстил. Но посвиквах, то какво ли не ми мина през главата.
- Иван-А'сен! - втренчих се в него, не трепна. Добавих: Баща ми си пада по историята. Тъй че...
Той се оживи: "Моята слабост!" Да, отново ровеше в историята. И отново се косеше от сполетелите ги кривди. Размаха вестник - имало статия в софийски вестник, препечатка от Льо Монд. Била за моята страна. Тя, напомних си, е различна от неговата.
- Този път не ни напомнят всички грехове - рече. - Нито дума за изказването на онзи гадняр от Конфедерационния съвет, дето изрови кокалите на Лудия крал. Защо не спомена, че от една страна ни нападаха англичаните, от другата - дука на Бургундия? Че испанските маври покориха една срината от чума и войни страна. Верно, с половин уста признават, че сме им опазили богомилите. И че всъщност, чрез катарите, сме техни роднини. Но, разбира се, големите на тоя свят, предпочитат да го забравят.
И понеже гаднярът, видимо ми бе сънародник, ме загледа мръсно:
- Е, не сме б'етонци или каталунци - рече навъсен и добави иронично: И сме га'ант за стабилността на Шестоъгълника. Ще ни п'иемете в Конфеде'ацията и ще ни натикате в задния дво'. Да се мъчим с п'оклетата ви ки'илица, да ви мием чиниите и да метем т'о- т'о...
Заекна, но тротоарът не му се подчини. Та ми хвърли вестника и се смота към кухнята. В предишния ни живот само с майка говореше като хората и подозирах, че дълго е търсел тая кротка душица - тогава, а и сега.
Беше препечатка на интервю с френски депутат и историк на име Грожан. Приемаше, че направените напоследък открития, потвърждават датата - 165-та година след Хр., от която води начало Именника и една от най-старите нации в Европа, българската. "Да не забравяме - припомняше той, - че българските учени разполагат с огромни ресурси. Те позволяват на екипите им от археолози да извършат колосална работа в изследването на корените и културата на този древен народ, българския. Както добре знаем, разполагат с иранисти, китаисти и какви ли не още специалисти по езиците. Което им позволява да черпят информация от първоизточниците и да докажат висока култура, достойна за велика нация." Сетне мосю Грожан опитваше да вмести и французите: "Даваме си сметка, че нито възможностите, нито амбициите ни могат да се равняват с българските. Но считаме, че последното откритие - на мумии на европеиди в пустинята Такла Макан, не следва да се присвоява от българите само поради факта, че тяхна експедиция е направила откритието."
Софийският вестник завършваше великодушно със собствен коментар: "Все пак, не забравяме, че мосю Грожан е преди всичко историк, а едва след това депутат в парламента на младата френска република. И сигурно имат основание исканията му да се отделят средства за културата. Защото, потънали в забвението на чужди тям култури, се крият и френски корени. Може би не тъй древни като нашите, но те биха оцветили със своята самобитност изстраданата им цел, Конфедерационния съюз."

Седях в замръчканото холче на родителите си и не знаех да плача ли или да се смея. Каква я мислех, каква стана! Е, още не бях съвсем наясно, когато усетих добре позната остра болка - имал ли си жлъчна криза, не се забравя. Гърчех се като червей, а над мен се надвесиха угрижените лица на родителите ми. "Викай "Бърза помощ"! - чух разпореждане. "А не, само това не!" - зашепнах трескаво. Чудесно помнех болничните стаи и странните възможности, които предлагат. Току-виж из френските летописи отново пръкне някой Жан д'Арк. А тогава...
Разбира се, не ме послушаха.
***